— Сигурен съм, че е така — отвърнах аз. И наистина бях сигурен.
Биан бе издържала обидите на този тип със завидно търпение — е, ако изключим дребния инцидент — и изглеждаше съвсем справедливо точно тя да му поднесе най-лошата новина. Озърнах се към нея. Тя кимна и се обърна към Бин Паша:
— Предаваме те на саудитското разузнаване. Не ги бях виждала да чакат затворник с такова нетърпение.
Аз добавих:
— Твоите сънародници играят по други правила. Знаеш го. Ако те интересува, вече са арестували цялото ти семейство.
Очите му леко се разшириха, но не изглеждаше толкова разстроен, колкото се надявах. Дори ми се стори, че забелязах лека усмивка. Тоя тип имаше по-раздуто самочувствие от армейски рейнджър, а с рейнджърите малцина могат да се мерят в това отношение.
— Един прощален съвет — обади се Биан. Може да беше невярна кучка, но сега разполагаше с цялото му внимание. — Не прекалявай с упорството. Виждала съм затворници, които се опитваха да мълчат. Бяха загубили части от телата си… или роднини. И знаеш ли какво? Всички проговориха.
— И ти ще проговориш — уверих го аз.
Биан добави:
— Колко болка, колко роднини и братя струват няколко часа или няколко дни мълчание?
Клепачите на Бин Паша потрепваха. Виждах, че се бори Да запази съзнание, но вълшебната смес на доктор Ензенауър вече напредваше с кръвта право към злия му мозък.
Той се опита да каже нещо, но само измънка нечленоразделно. За да го изпратя достойно, аз казах:
— Али, прибираш се у дома.
Той затвори очи.
30
С конвой, ескортиран от взвод военни полицаи, пътувахме над един час от полевата болница до входа на малка военна база. Надписът на металната табелка до входа гласеше: Челна оперативна база „Алфа“.
Базата бе заградена изцяло с триметрова бетонна стена и намотки бодлива тел, а ако някой беше забравил, че се намира във военна зона, тази зловеща външност напомняше, че тук съществуват два свята: от една страна, опасният и коварен свят извън портите, а, от друга — тези укрепени военни бази, досущ като фортовете на кавалерията в Дивия запад.
На пътното платно пред портала имаше пет големи гърбици и сложен лабиринт от петролни варели, запълнени с пясък или бетон, който принуждаваше колите да пъплят по десетината остри завоя. Имаше и две шестметрови бетонни кули, откъдето застрашително ни следяха дулата на тежки картечници.
Както казах, крепостта ми напомняше стар кавалерийски форт, макар че не се полагаше окупацията на Ирак да изглежда така. Спомнях си какви истории разправяше дядо ми за неговата окупация след капитулацията на Германия — заоблени немски госпожици, бирени вечери в гостилниците и страхотни печалби на черния пазар от продажба на цигари и копринени чорапи. И което е най-хубаво, местните жители приемали поражението си. Окупацията се смята за най-забавната част от войната, но подозирах, че никой няма да запази хубави спомени от сегашната.
Двама войници предпазливо се приближиха до предния джип и Филис се справи успешно с формалностите. Каквото и да им каза, те се изпънаха мирно и козируваха със замах, което обикновено е знак за уважение… но не и във военна зона. Все едно й лепнаха етикет с огромен надпис, обявяващ на вражеските снайперисти: НЕ ПО МЕН, ИДИОТ — СТРЕЛЯЙ ПО НЕЯ!
По време на собствената ми служба по подобни места непременно козирувахме на най-неприятните офицери. Това ни се струваше много смешно — те изглеждаха силно разтревожени. Но за да разберете, вероятно трябва да сте били там.
Както и да е, часовите ни направиха знак да влизаме. Конвоят бавно мина през гърбиците, после през лабиринта и прекоси портала.
Аз пътувах в челната кола, военна линейка, заедно с Бин Паша, който оставаше в безсъзнание, а до мен доктор Ензенауър следеше жизнените му показатели, грижеше се за венозната система и вършеше други лекарски работи.
Докато прекосявахме базата, надникнах през стъклото и видях каквото можеше да се очаква — временен лагер в непосредствена близост до неприятеля. Разбира се, в Ирак всяка американска база отговаря на това определение. А оръжейните дула, стърчащи иззад торбите пясък около всяка сграда, напълно прогонваха всяка илюзия, че става дума за обикновена казарма.
Тук бойците изглеждаха малко по-възрастни, носеха най-новите бронежилетки, разполагаха с най-модерно въоръжение и определено се перчеха повече от средностатистическите редници, които най-често приличат на смотани гимназисти с торбести униформи.