Значи това беше базата за специални операции. Съвсем логично. ЦРУ и Специалните части винаги са били близки, а след 11 септември станаха като дупе и гащи.
След около половин километър спряхме пред малък вътрешен сектор, обграден отново с намотки бодлива тел. Зад оградата имаше пет неголеми правоъгълни сгради с неизмазани железобетонни стени. Не забелязах нито прозорци, нито усмихнати хора, застанали на прага да ни приветстват.
Военните са маниаци на тема символи — самата им униформа е като табло за обяви, — следователно това тук не беше армейско учреждение, а липсата на прозорци подсказваше, че тия задушни бърлоги са или складове за боеприпаси, или затвор. Ако случайно се двоумите, само идиот би сложил склада за боеприпаси насред базата.
Докато слизах от линейката, Биан се приближи и каза:
— Когато служех в Ирак, чувах разни слухове за това място.
— Разкажи ми ги.
— Щом залавяхме важни пленници, докладвахме нагоре по веригата. Често се случваше още същата нощ да пристигнат мрачни хора със заповед за прехвърляне на затворниците. На шега наричахме тяхната служба Министерство на истината.
Докато Биан обясняваше, аз следях с крайчеца на окото си Филис, която водеше шейха и Уотърбъри право към първата сграда отвъд телените заграждения. Тя отвори вратата и цялата група изчезна вътре. Изглеждаше добре запозната с обстановката, а нещо в движенията на шейха подсказваше, че и той не идва за пръв път. Защо ли не бях изненадан?
— Център на ЦРУ? — обърнах се аз към Биан.
— Мисля, че има и хора от ФБР.
— Зад решетките ли?
Тя се разсмя.
Огледах се наоколо, после казах:
— Бас държа, че в някое от тия здания има бар.
— Знаеш ли какво, Шон? Държиш се като закъсал пътник в пустинята. Само че тук няма оазис, а във военната зона алкохолът е забранен. Привиквай.
— Искаш ли да се обзаложим? На първото питие Колкото и да беше умна, Биан не разбираше някои неща.
Хората от Управлението играят по свои правила, а не си ги представях да изкарат някъде цяла година на сухо.
— Дадено — отвърна тя.
Стиснахме си ръцете.
Пак се огледах наоколо и попитах:
— Виждала ли си някой затворник да излезе от „Алфа“?
— Това е част от играта. Попаднеш ли тук, изчезваш безследно. С изключение на Саддам. Разправят, че доста време останал в „Алфа“, додето изцедят всичко от него. Чак после го прехвърлиха в багдадски затвор. Мисля, че повечето затворници или отиват от тук в Гуантанамо, или биват екстрадирани в собствените си държави.
Теоретично пленниците от Ирак не подлежат на екстрадиране. Но както узнах от случая с Бин Паша, допускаха се изключения, особено ако има надежда никой да не забележи.
Освен това сградите не изглеждаха толкова големи, че да подслонят повече от няколко пленници всяка. Не видях гробище или крематориум, значи Биан навярно бе права.
— По-добре да влезем, преди Филис да ги е уговорила да ни пъхнат зад решетките — казах аз.
Минахме по пътеката между телените заграждения, влязохме в същата сграда и се озовахме в тясна правоъгълна стаичка без други мебели освен сиво метално бюро, зад което седеше дежурен. И най-загадъчното — нямаше и следа от Филис и нейните спътници. Озърнах се за друга врата, но не видях. Зачудих се дали не сме попаднали в тайното леговище на някой злодей от историите за Джеймс Бонд и дали коварният тип зад бюрото няма с едно натискане на невидим бутон да ни прати в яма с гладни алигатори.
Дежурният не изглеждаше особено демоничен, но знае ли човек. Всъщност изглеждаше приятен и сериозен на вид, с бяла лятна риза и без вратовръзка.
— С какво мога да ви бъда полезен? — любезно попита той.
Съобщих му кои сме, размахах удостоверението от ЦРУ и добавих, че придружаваме мис Карни.
Той не ни прати при алигаторите, а само се усмихна.
— А, добре. Тя заръча да я изчакате тук. Ще се качи след малко.
Подпряхме се на стената и зачакахме. Въздухът в стаята беше горещ и застоял, изпълнен с острия неприятен мирис на влажна земя. Дежурният бе казал „ще се качи“, следователно имаше скрито стълбище или асансьор към подземните помещения, а отварянето вероятно се осъществяваше от контролно устройство на бюрото му. И със сигурност под бюрото имаше пистолет за нежеланите посетители. Усмихнах му се и положих усилие да изглеждам желан.
Сега всичко се изясняваше — подземен затвор. Звучеше логично. Отгоре не се вижда нищо, пръстта заглушава звуците, бягството или нахлуването в подземните помещения е почти невъзможно и което е най-хубавото — те са недостъпни за бомби. По ирония на съдбата затворниците вероятно се намираха на най-безопасното място в една страна, направена тъкмо от тях невероятно опасна.