Подхвърлих на Биан:
— Обзалагам се, че в онази лампа има скрита камера.
Тя намести един кичур от косата си и отвърна:
— Усмихни се на публиката.
Защо не? Усмихнах се. Като страничен продукт от сенчестата война срещу тероризма се появиха тези нелегални учреждения за задържане и разпит. Отношението ми към тях е противоречиво. Като адвокат ги смятам за гавра с всичко, на което държи американската правна система — прозрачност, права на обвиняемия, своевременно представяне на обвинение, честен съдебен процес и тъй нататък. А войнишкото ми сърце няма абсолютно нищо против тях.
Истината е, че хората в тия тайни затвори не са обикновени престъпници; всъщност изобщо не са престъпници. Според мен не са и военнопленници, защото тероризмът не е война, а безразборно избиване на невинни хора. Не, тези злодеи са нещо съвсем различно — заговорници и убийци без правила, непризнаващи морални или географски граници в една епоха, която им дава възможността за масови разрушения. Нови игри, нови залози — нови правила.
Нали разбирате, никой не възрази, когато рамките на закона бяха разширени, за да се справим с мафията, която в сравнение с терористите е просто банда немощни шишковци, които така и не успяха да се откажат от златните ланци и крещящото облекло. Те поне имат някакви принципи и знаят, че могат да се колят взаимно както си искат, но посегнат ли на ченгета или невинни граждани, ще им се стъжни. За терориста именно невинните са главната цел и единственото, което може да го възпре, е откриването на по-удобна мишена.
Не ние наложихме начина, по който да се води тази война; те го наложиха, а в подобен конфликт победата или загубата се решава от разузнаването. Както казваше Биан, това не е битка за вражеската столица, за стратегическа позиция или за пленяване на противниковите знамена — традиционните измерения за победа във войната, както я знаем; това е борба да откриеш и отстраниш най-големите гадове, после да влезеш в главите им и да разбереш кои са техните приятели и какви зловещи планове разработват, преди да го узнаеш от вечерните новини.
Това не означава, че тъмничарите имат право да вършат каквото им хрумне, но малко изолация, секретност и изобретателен психологически натиск се изплащат с живота на стотици спасени хора.
Както и да е, отново влязох в ролята на адвокат, усмихнах се към лампата и размахах среден пръст. Биан се разсмя.
— Извинете — обърнах се аз към младежа, — има ли бар в това заведение?
Той вдигна глава и ми съобщи най-добрата новина за деня:
— Да.
Усмихнах се на Биан. Тя ми показа среден пръст и рече:
— Потресена съм.
— А аз обичам скоч. — Пак се завъртях към дежурния и попитах: — Къде?
— През две сгради от тук.
След малко уточних:
— Лично аз не пия. Но дамата си пада по чашката.
Усмивката му стана още по-широка.
— Е, там входът е забранен за военни. Лоша работа, нали?
В крайна сметка приятният младеж се оказваше не чак толкова приятен.
— Мама знае ли, че си тук? — попитах го аз.
Той ме изгледа втренчено.
— Мога да ви пусна долу, но не съм длъжен да ви пусна обратно.
И се разсмя. Понякога е полезно да бъдеш учтив, затова и аз се присъединих към смеха.
— Какво има долу? — попита Биан.
— Най-модерен център за разпити и лишаване от свобода. Построен веднага след войната. Затворниците го наричат „тъмницата“. Ние му викаме „тоалетната“. — Той пак се разсмя. — Схващате ли? Тук пускаме най-големите боклуци в канализацията.
Схващах. И бях готов да се обзаложа, че не говори така с посетители от Червения кръст. Телефонът му иззвъня и той го вдигна.
— Да… добре, тук са. — Пауза. — Разбира се, ще им кажа.
Докосна с левия си показалец един панел върху бюрото си, вратата се затвори и започнахме слизането към тоалетната. След около десет секунди вратата пак се отвори и прекрачихме в малък оперативен център, истински лабиринт от канцеларски килийки, където трийсетина души вършеха най-различни отговорни дейности: едни си седяха на задниците, други дремеха на бюрата, трети си протриваха панталоните — все неща, които можеха да вършат не по-малко успешно и в Щатите.
Чакаше ни цивилен мъж на средна възраст, който се представи с името Джим Тайри. Беше типичен спретнат американец със сериозни очи и здраво, делово ръкостискане.
— Това ще ти е последният неприличен жест пред камерата — каза той. — Разбра ли?
— Сигурно сте от ФБР — установих аз.
— Сигурно — отвърна спокойно Тайри. — Специален агент и отговорник за страната. Последвайте ме.
Последвахме го по къс коридор и завихме наляво по много по-дълъг коридор, завършващ със заседателна зала. Въздухът беше студен и влажен, а жълтите луминесцентни лампи — разположени нарядко, сякаш строителят бе пропуснал някои места. Вероятно всичко се захранваше с генератори и пестяха енергията, но от това обстановката ставаше доста зловеща.