Нямаше време за обяснения. Скочих, втурнах се към вратата и извиках в движение:
— Къде е килията?
Той ме последва с изваден пистолет, Биан тичаше до него. Изминахме дългия коридор за десетина секунди и за щастие асансьорът ни чакаше. Влязохме, Тайри натисна един бутон, вратата се затвори и започнахме да слизаме.
Тайри дълбоко си пое дъх и попита:
— Сега ми кажи — какво стана долу, по дяволите?
— Той говореше с някого. През вратата на килията, струва ми се. Доближи ухо — трябва да има отвор, нали? — и му пръснаха мозъка.
— По дяволите.
Нямаше начин да го ободрим, тъй че не се и опитахме. Очевидно специален агент Тайри вече разбираше, че е било голяма грешка да остави саудитците да контролират отделението. Не бях сигурен кой командва парада — той или Филис. Но ако нещата зависеха от него, картинката на екрана всъщност показваше как кариерата му отива на кино.
Вратата се отвори, ние изскочихме навън, завихме наляво и се втурнахме по дълъг коридор. Пак завихме наляво и попаднахме в зле осветено затворническо отделение с врати от двете страни.
В дъното на коридора петима въоръжени мъже със саудитски униформи пушеха и си бъбреха, сякаш нищо не се беше случило. Тайри незабавно вдигна пистолета и нареди:
— Хвърлете оръжието. Горе ръцете.
Деляха ни по-малко от петнайсет метра; те имаха пет пистолета, ние само един. Пространството беше тясно и стояхме като мишени на стрелбище.
Никой от саудитците не отговори, но и никой не направи заплашителен жест, което донякъде ме успокои.
— Нека опитам аз — предложи Биан.
Тя скорострелно заговори на арабски и петимата се вторачиха в нея, без да отговарят. Биан повтори същото, по-високо, по-бавно и по-натъртено. Единият саудитец отговори на арабски и последва кратък, отривист разговор, но никой не остави оръжието.
Биан ни уведоми:
— Човекът казва да се успокоим. Казва, че те са от добрите. Че сме от една и съща страна на барикадата.
— Не сме от една и съща страна — казах аз.
— Я виж ти.
— Кажи им, че са арестувани.
— Недей — възрази Тайри. — Те не са американски граждани. Нямам законното право да ги арестувам. — После прошепна настоятелно: — За бога, не ги притискай до стената. Те са повече от нас.
Добре казано. Но аз не обичам безизходицата, освен ако сам съм я причинил и има полза от нея. Човекът, с когото говори Биан, вероятно бе шеф на групата и аз се приближих към него, показвайки празните си ръце. Бяха убили моя затворник. Ние с Биан рискувахме живота си, за да го доведем, а сега се оказваше, че е било напразно. Бях ядосан, но нямах оръжие, а както изтъкна Тайри, те бяха повече от нас. Очевидно моментът изискваше дипломатически умения.
Човекът ме гледаше как се приближавам и отстъпи няколко крачки назад, към групата. Спрях на малко повече от половин метър — достатъчно близо, за да усетя в дъха му мирис на ментолови цигари и да мога да го сграбча, преди да натисне спусъка. Усмихнах се дружелюбно. Той отвърна с усмивка. Приятелски сложих ръка на рамото му и стиснах съвсем лекичко. Той се поотпусна. С всичка сила забих юмрук в слънчевия му възел; той изхърка, изпусна оръжието и падна на колене, дишайки като риба на сухо — преди дипломатическите усилия смятах за необходимо да уточня, че не сме от една и съща страна.
Отстъпих назад, огледах лицата на другите и забелязах, че са стигнали до същия извод, защото сега четири пистолета ме държаха на мушка. Е… дотук с дипломацията.
— Пуснете оръжието — наредих аз. — Веднага!
Това се нарича напрегнат момент. Само една грешна преценка би провалила всичко, а като огледах лицата им, засякох поне двама със склонност към грешки.
Но в този момент иззад ъгъла изскочиха петима американци с насочени пистолети. Навярно на идване бяхме минали край алармен бутон и Тайри предвидливо го бе натиснал.
— Кажи им, че всичко свърши — каза той на Биан с облекчение, после нареди на своите хора: — Обезоръжете ги и им сложете белезници.
Биан каза нещо на арабски, саудитците разбраха, че забавата е приключила, и един по един оставиха пистолетите си на пода. Това беше много добре, защото всички се целеха в мен.
Но очевидно секретността на операцията бе провалена. След броени минути всички наоколо щяха да узнаят за Али бин Паша, а смъртта му щеше да се разисква със седмици. Лоша работа е убийството — проваля и най-добрите планове.
— Къде е килията на Бин Паша? — попита Биан.
— Натам.
Втурнахме се към килията, макар че всъщност нямаше смисъл да бързаме. Тайри натисна бутона за автоматично отключване на вратата и я отвори. Докато влизахме в тясната стаичка, забелязах на вратата мъничък отвор с решетка — явно през него бяха пръснали черепа на Бин Паша. Острият металически мирис на прясна кръв изпълваше въздуха и ноздрите ни.