— … невероятна разпродажба на обувки в „Нордстром“ два пъти годишно. Най-добрите марки. Обикновено на половин цена.
На което Биан отговори:
— Непременно ще го имам предвид.
Това е положението. Често забравяш, че извън армията и шпионирането те са жени с всекидневни женски интереси като пазаруване, готвене, плетене. Иде ми да се гръмна.
— Извинете ме — казах аз, преди да почнат да си разменят готварски рецепти и отзиви за последния роман на Даниел Стийл.
Филис ми хвърли поглед, изпълнен с досада.
— След малко. — Тя подаде на Биан малка снимка. — Благодаря ти, че сподели с мен. Много привлекателен млад офицер.
Разбира се, снимката изобразяваше Марк Великолепни. Биан внимателно я прибра в портмонето си и се усмихна на Филис.
— Той е страхотен. Голям късмет имах, че го срещнах.
Изкашлях се.
— В неудобен момент ли идвам? Нали разбирате, пленникът ни току-що беше убит, случаят е напълно провален и искам да се прибирам.
Филис разтри слепоочията си.
— Всички сме разстроени, Шон. Грубостта ти няма да помогне.
— А кое ще помогне? Чифт нови обувки?
— Чакахме те и решихме да използваме възможността да се опознаем.
— Освен това няма нищо сложно — каза Биан. — Ал Файеф ни смята за идиоти.
— Такива сме си.
Филис ме изгледа строго, вероятно съжалявайки, че е допуснала в кадровата си политика такова петно като мен. Макар да бе загубила вероятно най-ценния военнопленник в тази война след Саддам, изглеждаше бодра и свежа — просто поредният служебен ден, поредната провалена операция. Но в края на краищата от 10 септември 2001 година насам Управлението бе претърпяло толкова много позорни провали, че вероятно имаше само две възможности: или да реагираш с подчертано безразличие, или да си теглиш куршума.
— Не сме идиоти — каза тя много тихо. — Но като погледна назад… да, може би трябваше да сме нащрек, когато той с такава готовност се отказа от екстрадирането.
Никакво „може би“.
Тя ме погледна и каза:
— Ти единствен попита защо в отделението няма американци. Очакваше ли нещо подобно?
Пропусна да добави: „Защото всички бяхме слепи за тази възможност, включително и някой си Шон Дръмънд.“ Но това се подразбираше.
— Не — признах аз. — Просто не вярвам на саудитците.
— Всички отпуснахме гарда — отбеляза Биан. — Според мен всички се оставихме да ни измамят… и споделяме отговорността.
Правилно. Но анкетната комисия нямаше да разсъждава така — когато почне играта „сръчкай магарето“, остенът е само един и го мушкат само в един задник. Но защо да повдигам въпроса?
За нейна чест Филис отсече:
— Отговорността е моя.
— Ти ли си най-старшият служител тук? — попитах аз.
— На теория би трябвало да е Тайри. Но операцията беше моя.
— Мислех, че Уотърбъри командва. И като стана дума, къде е нашето златно момче?
— Няма го. — Тя се усмихна измъчено. — Няколко минути след като застреляха Бин Паша, той си спомни, че има важна среща в Багдад.
И аз се усмихнах. С други думи, щом работата се разсмърдя, той си е плюл на петите. Сигурен бях, че вече звъни на приятелчетата си във Вашингтон, за да накисне Филис. Да се греши наистина е човешко, но да изтъкваш чуждите грешки е белег на възходящите политици.
Но всички знаехме, че истинската вина е на едрите риби от Вашингтон, които наредиха на Филис да си сътрудничи със саудитците и на практика задвижиха цялата поредица от събития. Ако обаче вярвате, че до техните висини ще достигне дори един упрек, значи никога не сте работили за правителството.
Естествено, най-виновен беше човекът, уведомил саудитците за предстоящото залавяне на Бин Паша. Той беше подписал смъртната присъда на пленника и точно него исках да срещна.
— Каква тайна искаше да опази от нас Ал Файеф? — попитах аз.
Биан погледна Филис и предположи:
— Може би Бин Паша и Заркауи са имали споразумение с неговата разузнавателна служба? Може би той защитава Заркауи?
Филис се зае да обсъди идеята, но като цяло не я прие, защото Заркауи вече беше свързан с Ал Кайда, а Осама бе включил саудитското кралско семейство в списъка на хората, с които да се заяжда. Аз не бях чак толкова сигурен, но тя привърши със следното заключение:
— Саудитците може някога да са си въобразявали, че могат да опитомят Бин Ладен, но сега знаят, че той им е смъртен враг. И със сигурност са съобразили, че след като Заркауи си свърши работата в Ирак, ще подгони тях.