Звучеше логично, но кой знае? В Ирак се бяха замесили толкова много играчи, че навярно някои от тях дори не подозираха за участието си. Като някаква масова оргия в тъмна стая, където не можеш да разбереш кой с кого се чука, кой на кого го начуква и кой с кого иска да се изчука — но така или иначе няма значение, защото обстановката се променя едва ли не всяка минута.
За да върна разговора към по-достъпна тема, аз попитах Филис:
— Установиха ли кой е убиецът?
— Да. Сержант от секретните служби на име Абу Хабиби. Действал е сам.
— И петимата вдигнаха оръжие срещу нас. Не беше сам.
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Там е проблемът. Нямам представа какво не знаеш.
Тя се усмихна, но очите й си останаха студени.
— Надявам се, че си притиснала Ал Файеф — казах аз.
— Поговорихме си.
— И какво?
— Беше потресен. Заяви, че нищо не знаел. Кълнеше се, че изобщо не е очаквал да се случи нещо подобно.
— Лъже.
— Знам, че лъже. Поне имаше доброто възпитание да поднесе добре съчинена лъжа.
— В какъв смисъл?
— Обади се в службата си да проверят сержант Хабиби. Оказа се, че преди около шест месеца родителите му били загинали при уличен взрив, организиран от Ал Кайда. Това му дава убедителен мотив за убийството — отмъщение.
Ние с Биан се спогледахме смаяно. Точно същата измислица бяхме пробутали на Тайри само преди час. Тогава лъжата не мина, а сега звучеше още по-неубедително.
— Какво съвпадение — подметна Биан.
Без да обръща внимание на иронията, Филис отговори:
— Обадих се на шефа на нашето бюро в Джеда. Саудитските вестници са писали за тази история. Родителите на Хабиби отишли да пазаруват, паркирали на погрешното място в погрешния момент и останките от телата им се разхвърчали в радиус от две пресечки.
— Дори и наистина да е така — възрази Биан, — това само обяснява защо са го избрали за екзекутор.
Филис се усмихна.
— Ето че почваш да разбираш. — Тя погледна към мен. — Разкажи ми какво видя. Всичко.
Имах чувството, че гледам „Военнополева болница“. Но мислено превъртях лентата назад и разказах всичко — от събуждането на Бин Паша до облака червена мъгла, излетял от главата му.
След като свърших, Филис се позамисли и попита:
— Разговор? Сигурен ли си?
Кимнах.
— Сигурен съм. Може и да си е приказвал сам, но изглеждаше, че разговаря с някого. Както знаеш, звукът беше изключен. Запис няма.
Тя се обърна към Биан и нареди без обяснения:
— Моля те, доведи Ензенауър. Ще го намериш в линейката. Кажи му да донесе специалното оборудване.
Биан излезе. През следващите пет минути ние с Филис седяхме, без да се поглеждаме. Аз не бях доволен от нея, нито тя от мен. Какво да му обсъждаме?
Накрая вратата се отвори и влезе Биан, следвана от Боб Ензенауър, който носеше механично устройство с неизвестно предназначение. Сложи го по средата на заседателната маса, където можах да разгледам машинката по-добре. Отначало си помислих, че Филис се бои да не получи сърдечен удар и това е дефибрилатор, но после осъзнах, че стърчащата метална пръчка не е проводник за токов удар, а антена.
Съвсем бях забравил за имплантирания предавател в корема на Бин Паша. Значи това странно устройство беше приемникът и може би все още имаше надежда. Може би.
Филис му се усмихна сърдечно и каза:
— Сядай, Боб.
Той седна и за момент огледа лицата ни, които навярно му се сториха угрижени, защото попита:
— Станало ли е нещо?
— И още как — отговори Филис. — Али бин Паша е мъртъв.
По лицето му се изписа искрена тревога — явно смяташе, че е станало по негова вина.
Вярна на професионалните си навици, Филис го остави да се пържи в собствен сос около десет секунди, преди да уточни:
— Убит е. От саудитските пазачи.
— А…
Филис продължи:
— За жалост нашите приятели от Бюрото пропуснаха да запишат събитията в килията. Затова имам към теб два въпроса: работеше ли предавателят и имаме ли запис?
Също тъй верен на професионалните си навици, Ензенауър се замисли дълбоко поне за половин минута, сякаш Филис го караше да разгадае тайните на вселената. Накрая рече:
— Ами… устройството се задейства от звук. Тъй че… — Огледа ни един по един. — Да… ако е имало звуци, значи е предавал. Колкото до това дали е записано, откровено казано, нямам представа.
Всички се загледахме с дълбок интерес в машинарията върху бюрото. Изкашлях се и попитах:
— Можеш ли да го включиш?
— Разбира се.
Ензенауър натисна няколко бутона и чухме първите оптимистични звуци на пренавиваща се лента. За пръв път през този ден изглеждаше, че нещо ще стане както трябва; спогледахме се недоверчиво. Лентата спря и Ензенауър натисна бутона „Старт“.