Първият проблем беше да се арестува човекът, който прехвърляше оръжие и муджахидини в Ирак. Тъй като той действаше отвъд границата със Сирия, залавянето му повдигаше, както се изрази Филис, „деликатни дипломатически и законови въпроси“. Според международния протокол американският посланик в Дамаск трябваше да подаде до сирийското правителство официална молба за арест на виновника, последвана от бърз и ефикасен процес на екстрадиране. Като се има предвид сирийската неприязън към Америка, бих нарекъл този вариант „да пикаеш срещу вятъра“.
Така че под „законови“ Филис имаше предвид незаконни действия, а като казваше „дипломатически“, ставаше дума да извършим отвличане на суверенна сирийска територия. Колкото до „деликатни“ — естествено, това означаваше подмолна акция на агенти от Управлението.
Все едно, стига в списъка да не влизаше името Шон Дръмънд; лично аз си бях преизпълнил нормата за забавления, пътешествия и приключения.
Затова Филис подпали телефоните в усилие да координира операцията, а мен прати да се заема с проблем номер две, тоест координатора от Кербала. Тъй като този тип действаше на иракска територия, арестуването му не изискваше нито ум, нито финес, което означаваше, че е достатъчна грубата сила на американската армия, уведомена от полковник Дръмънд и майор Тран.
Заварих Биан в столовата, където седеше сама и с унила физиономия човъркаше из чинията си. Настаних се отсреща, прокашлях се и шумно размърдах стола.
Тя отряза парче пържола, лапна го и започна да дъвче.
Усмихнах се и попитах:
— Как е кльопачката, редник?
Изглежда, като малка я бяха учили да не говори с пълна уста.
Знаменитият чар на Дръмънд явно нямаше да помогне. Зарязах празните приказки и съобщих:
— Имаш да изпълниш една последна мисия.
— Това заповед ли е?
— Не. Изразила си доброволно желание.
Тя се разсмя. Зловещо.
— Армията получава нареждане да арестува саудитеца от Кербала. Ти си служила в разузнаването на корпуса и предполагам, че знаеш към кого да се обърнем.
Тя продължи да се храни.
— Заедно предаваме саудитската папка за този човек, после потегляме право към летището и се прибираме у дома.
— Върви по дяволите.
— Биан, погледни ме.
Тя се втренчи в пържолата.
— Насочваш гнева си не към когото трябва.
— Не мисля така.
— Недей да мразиш играта, мрази играчите.
— О… значи било игра?
— Знаеш какво имам предвид.
— И ти знаеш какво имам предвид.
Държеше се неразумно и аз отлично разбирах причината. Беше бясна на властимащите във Вашингтон, отвратена от техните решения, машинации, гадни тайни и празнодумства, и искаше да си го изкара на някого. Шон Дръмънд не носеше вина за всичко това, разбира се. Но вашингтонските идиоти не седяха отсреща, те бяха на осем хиляди километра и едва ли щяха да я изслушат по телефона. Все пак обаче почваше да ми писва.
— Приключвай с храненето — рязко наредих аз. — Отиваме до гаража да си вземем кола.
Тя бутна чинията настрани и за пръв път насочи поглед към мен.
— Прав си. Все още имам приятели в разузнаването на корпуса. Тъй че… да, знам към кого да се обърнем. Всъщност с тия въпроси се занимава точно моята бивша служба.
— Добре. Би трябвало…
— Но ако ще го правя, искам да съм сама.
— Грешка. Заедно ще…
— Сама. И ще отлетя сама — продължи тя. — Всъщност бих предпочела военен полет. Компанията на истински войници ще ми дойде добре.
Много ме заболя.
— Как ще пътуваш, това си е твоя работа — отвърнах аз. — Но няма да отидеш сама в Багдад.
— Защо не? Знам пътя.
— Правилото на приятеля. То…
— Ти не си ми приятел — изтъкна тя.
— … е неписан закон в киното. Никой не пътува през индианска територия без приятел. Освен това изпълняваме много деликатна и важна мисия. За нея ще ти трябва въоръжен телохранител.
Биан ме погледна и каза:
— Прави каквото си искаш.
— Именно.
Тя погледна часовника си.
— Знаеш ли, чака ни дълъг път и сега вероятно имаш единствения шанс да похапнеш. Давай. Ако питаш, храната е великолепна. Аз отивам да се освежа и да си събера багажа.
— Добре. Среща в гаража в един часа.
Отидох да си заредя подноса и когато се върнах на масата, Биан бе изчезнала. Между другото столовата се управляваше от цивилна фирма и обслужващият персонал беше изцяло местен, което понамирисваше на колониализъм — туземците слугуват на своите окупатори и тъй нататък. Макар, откровено казано, никой да не изглеждаше нещастен, че има работа. Ние в Щатите може и да критикуваме връзките на военните с частници, но храната наистина беше изумителна — по-добра от всичко, което съм ял в армията. Отпуснах се, отдадох дължимото на първото си прилично хапване от няколко дни насам, отскочих за допълнително, после още веднъж и се натъпках като прасе.