Намирахме се в голямо и ужасно разхвърляно преддверие със седем бюра, зад всяко от които седеше арабин, облечен досущ като първия ни познайник. Миришеше на застоял цигарен дим и стари торбички от чай и приличаше на нещо средно между предизборен щаб и преуспяващо погребално бюро. Тайри уведоми дежурния:
— Предай на хората си да станат от бюрата и да се подредят до стената. Ако някой докосне нещо, ще бъде арестуван.
Очевидно всички говореха английски или си знаеха урока, защото се заеха да стават, да затварят телефоните, да изпускат химикалки и да се отдалечават от бюрата.
Попитах дежурния:
— Вътре ли е Махмуд Шараби?
Бяхме се обадили предварително и знаехме, че Шараби е в кабинета си. Но все пак беше много интересно да видя изражението на горкия човек. За разлика от своя шеф той бе живял тук под властта на Саддам и внезапната поява на въоръжени мъже, размахващи официални документи, силно го разтревожи.
— Аз… не знам това — запъна се той.
Посочих телефона на бюрото.
— Предай му, че полковник Дръмънд от американската армия иска да си поговори с него. Веднага.
Той вдигна слушалката и набра номер. Заговори на арабски, но приказката излезе доста по-дълга от онова, което му бях казал. Знам ли — може би кабинетът на Шараби имаше пожарно стълбище и човекът съветваше шефа си да се спасява.
Време беше да действам; в дъното имаше две врати и аз бързо се отправих към тях. Отворих първата, която се оказа, че води към тоалетната, после рязко отворих втората, която водеше право в леговището на дявола. Бравата имаше резе и за да съм сигурен, че няма да ме безпокоят, аз я залостих отвътре, после се обърнах срещу неприятеля.
Кабинетът не беше нито голям, нито дори добре обзаведен — в него нямаше нищо друго освен едно обикновено бюро, метален канцеларски шкаф, мръсен килим и Махмуд Шараби, седнал зад бюрото с чаша чай в ръката. Едва ли за това бе кроил всичките си планове и машинации година подир година, но там беше цялата работа — тази стая не представляваше нищо друго освен междинен етап и ако всичко вървеше добре, следващият му кабинет щеше да бъде царски по размер и обзавеждане.
Той се вгледа в мен, остави слушалката, понечи да стане, после размисли и пак се отпусна на стола. След краткия миг колебание той прояви присъствие на духа да попита:
— Защо искате да се срещнете с мен? Нямате уговорен час.
Пристъпих към бюрото. Отпред имаше въртящ се стол, който със сигурност бе собственост на американската армия. Реших, че това ми дава право да седна, и се настаних.
— Мисля, че трябва да си вървите — предложи Шараби. След като не проявих подобно намерение, той ме уведоми: — Сега ще се оплача на американския посланик.
Вдигна слушалката и с нервни движения почна да набира номера.
Има два начина да подходиш към деликатна ситуация от този сорт. Обикновено се препоръчва дипломатичният, тъй като има очевидни предимства: избягва сблъсъците, често дава резултати и не оставя лоши чувства. А и откровено казано, човекът пред мен може би само след броени седмици щеше да стане най-могъщата фигура в тази страна и заслужаваше уважение и любезност, ако не заради самия себе си, то заради поста, който се очертаваше да заеме. Освен това имаше високопоставени приятели във Вашингтон, които можеха да ми съсипят заплатата, кариерата или нещо още по-ценно.
Аз обаче никога не съм си падал по този подход, затова наредих:
— Затвори телефона.
Той продължи да набира.
— Добре де, погребението си е твое — казах аз.
Той спря да набира. Явно бях привлякъл вниманието му.
— За какво говорите?
— Ами… за начало да си поговорим кой уби Клифърд Даниълс. После кой каза на иранците, че сме пробили кода на разузнаването им. И накрая кой рани и отвлече един майор от американската армия. Има и още, но за начало стига. Ти как мислиш?
Бях засегнал болното място или може би няколко болни места. Лицето му пребледня.
— Аз… нямам представа за какво говорите. К-кой сте… и к-кой ви изпраща?
Без да обръщам внимание на въпросите му, казах:
— Обикновено в такъв момент бих ви прочел правата и бих ви посъветвал да си намерите адвокат. Но днес аз ще ви бъда адвокат. Днес нямате права, само варианти на избор. — Помълчах, после обясних накратко защо трябва да внимава с въпросните варианти. — Мога да ви унищожа с едно телефонно обаждане.
Между другото Махмуд Шараби беше малко под шейсет, среден на ръст и възпълен, тъй че опитът да ме сплаши със свирепа физиономия не му се удаде много добре. Имаше голо теме с венче от прошарена коса, безизразно месесто лице с провиснали бузи, малка уста с дебели устни и кафяви очички, които ме гледаха смаяно. Като цяло създаваше впечатление за закръгленост и отпуснатост; може би затова хората го подценяваха.