Говореше превъзходен английски, но с изразен акцент и леко заекване, вероятно от нерви. Честно казано, не виждах в него и следа от властност, чар или поне представителност. Приличаше по-скоро на шишкав застрахователен агент, отколкото на национален водач. Вероятно именно затова му се налагаше да си пробива път към властта с лъжи, машинации и убийства.
Отгоре на всичко също като Никсън имаше навика в моменти на напрежение машинално да преплита пръсти — сега сякаш се мъчеше да изцеди вода от камък.
За да няма съмнения, аз го уведомих:
— Разполагам с компютъра на Клифърд Даниълс. — Очите му се разшириха и за да потвърдя най-лошите му опасения, продължих: — Вие сте Кръстоносец Две. Да, Клифърд Даниълс беше не само глупав, но и немарлив. Пропусна да унищожи електронните съобщения. А те, мистър Шараби, бяха разшифровани и са много… уличаващи. Всяко едно от тях.
— Но те…
Не му дадох възможност да ме прекъсне.
— Представете си как ще изглеждат тези послания на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. — Той заби поглед в празния бележник върху бюрото си, а аз му напомних за в случай, че не се сеща какво е писал: — Например неприятните отзиви за другите водачи в Ирак. Непрестанните ви оплаквания от американската армия и американския посланик. Как го наричахте? Срам ме е да повторя думата. Мислите ли, че ще се зарадва на прякора? И накрая най-хубавото: как с Клиф се договаряте да съобщите на иранците, че сме пробили техния код.
Тъй като той мълчеше, аз казах:
— Направо страхотия. Как ще изглежда, а?
Пребледнялото му лице започваше да става безплътно.
Не беше очаквал да чуе такива думи; вярваше, че мъртвият Даниълс е отнесъл тайните в гроба.
— Ъъъ… — измънка той. — К-кой… моля ви, кой сте вие?
— Няма значение. Искам майор Биан Тран незабавно да бъде доведена в този кабинет. Разполагате с десет минути. Иначе…
Той ме погледна изумено.
— Аз… аз… к-какво? Никога не съм чувал за тази… жена… майор… как я нарекохте?
Станах и се приведох над бюрото.
— По ваша заповед колата й беше нападната снощи. Тя е ранена и отвлечена. — Кръстосахме погледи. — Ако е мъртва, и вие сте мъртъв. Ще ви убия собственоръчно. — Посочих часовника си. — Девет минути.
— Казах ви истината. Не я познавам… и к-категорично… не съм я отвлякъл. Ако някой ви е казал друго… з-значи безсрамно лъже.
Продължавайки да го гледам в очите, аз поясних:
— Преди да бъде извлечена от колата, майор Тран е написала вашето име с кръв върху таблото.
— О… — Той се озърна из кабинета, опита да се съвземе и лицето му донякъде си възвърна цвета. После каза с учудващо хладнокръвие: — Защо не седнете? Нека да поговорим без повече заплахи.
— Имам по-добра идея. Защо не вдигнете телефона и не наредите на хората си да доведат Тран? Времето лети.
— Защото не мога. Вие грешите. — Той дълбоко си пое дъх и каза: — Идвате в кабинета ми — в моя кабинет — и ме обвинявате в убийство и отвличане. Не можете да ме принудите да призная тези неща, които са големи, ужасни лъжи. — Явно си бе възвърнал самообладанието, защото нареди властно: — Седнете.
Тоя тип се нуждаеше от един юмрук в носа и аз се приведох напред, но тогава той стори нещо, което леко обърка плановете ми. Дясната му ръка изскочи изпод бюрото и в нея имаше пистолет, чието дуло увисна само на петнайсет сантиметра от слабините ми.
— Седнете — повтори той малко по-настоятелно и поканата прозвуча доста по-убедително, тъй като пистолетът застрашаваше най-важната част от тялото ми.
Не седнах, но отстъпих две-три крачки назад и казах:
— В офиса има шестима агенти на ФБР. Чуйте. — Помълчахме и през стените се чу съвсем ясно как хората на Тайри преобръщат всичко в приемната с главата надолу. — Дайте ми този пистолет и обещавам да не ви пребивам до смърт.
— Ще се въздържа. Вие нахълтахте в кабинета ми, заплашихте ме, побесняхте и ме нападнахте. Самозащита — имам пълното право да ви убия.
В такива моменти винаги си задаваш въпроса дали онзи отсреща говори сериозно, или блъфира. Е, току-що бях застрашил всичко, за което се бореше Шараби от десетилетия. Знаех, че е безмилостен, и не се съмнявах, че е способен на убийство. Освен това имаше право — когато убийството бъде извършено на четири очи, истината е монопол на оцелелия.
Но въпреки всичко той все още не стреляше — значи искаше нещо от мен. Любопитството му бе единствената причина да съм жив. Докато не го задоволеше, имах някакъв шанс.