— Щом си ме излъгал веднъж, защо да ти вярвам сега? — Без да изчаква, той си отговори сам: — Смятам просто да поема риска и да те убия.
— Мислех те за по-хитър. Знаеш например, че посланията бяха професионално шифровани. Наистина ли вярваш, че двама армейски офицери са пробили кода? Беше адски труден. — Опитах да си припомня техническите брътвежи на Джон и измънках: — VPN версия. Ако беше SSL, можехме да извадим късмет.
Докато Шараби размишляваше над това, аз казах:
— Убиеш ли ме, уговорката отпада.
— Не си споменал за никаква уговорка.
— Е… идеята беше да си поговорим на четири очи. Цялата история трябва да остане в пълна тайна.
Той ме гледаше много напрегнато, без да сваля пръст от спусъка.
— Защо си мислиш, че сме само двамата в тази стая? — продължих аз. — Защо заключих вратата? Попитай агентите, които претърсват офиса — казано им е, че разследват отвличане. Точка. Сега излизам навън, казвам им, че нямаш нищо общо, отиваме си и ти продължаваш да се изкачваш към властта.
— И защо ЦРУ ще смята това за добър изход?
— Смятаме го за отвратителен изход.
— Тогава…
— Ти ни надхитри, Шараби. Примиряваме се с неизбежното.
Видях, че се зарадва да чуе това.
— И кое е неизбежното? — попита той.
— Мълчанието е най-добро за теб, за нас и за Ирак — обясних аз съвсем искрено. — Управлението и администрацията вече отнесоха сума ти критики заради Ирак. В момента Вашингтон би сторил всичко, за да избегне още един обществен скандал. Особено този скандал — добавих след миг аз. — Освен ако ме убиеш.
— И ако те убия?
— Добър въпрос. Защото тогава… нали разбираш…
Защото тогава… какво имаше за разбиране? Тогава Шон Дръмънд щеше да бъде мъртъв, а на кого му пука какво ще стане после? Естествено, не казах това. Изрекох колкото се може по-убедително:
— Защото ЦРУ не обича да губи хора. В момента проблемът е професионален. Недей да го правиш личен.
Трябваше му известно време, за да преосмисли положението в тази нова светлина. Махмуд Шараби наистина беше хитрец и много по-сложна личност, отколкото ми го описваха. Както казваше Дон — наричан още Мартин Лебровски, — този човек беше талантлив комбинатор и манипулатор на хора и народи. Но Дон бе пропуснал — какво друго да очакваш от самодоволен кариерист като него? — факта, че Шараби може да оправдае пред себе си тия постъпки като необходими средства за постигане на добрата, морална, праведна цел.
Мислех също, че Шараби искрено се смята за спасител на своя народ и от все сърце вярва, че той и само той може да изведе шиитите до Обетованата земя. Не беше първият, който смесва доблестните стремежи със собствената си жажда за слава и власт, нямаше и да е последният. В зависимост от предстоящия развой на събитията Махмуд Шараби щеше да попадне в иракските учебници по история или като национален герой, или като жалък неудачник, донесъл със своята некадърност само нови страдания и смърт на страната си.
Бе поискал война и желанието му се изпълни; сигурен бях обаче, че не такава война е очаквал или желал. Гледах лицето му, докато размишляваше как да постъпи с мен, и изведнъж проумях, че също като американците е очаквал войната да бъде кратка и победоносна, а когато Пентагонът се оттегли, Шараби вече да седи на трона. Както казват, човек планира, а Господ се смее. Сега Шараби се гърчеше, притиснат от гражданска война, предизвикана донякъде и от него, играеше ту с едната страна, ту с другата, насъскваше могъщи правителства едно срещу друго, танцуваше в земетръсната зона и тайно се молеше земята да не го погълне.
Този шишкав, неугледен мъж бе хванал прегладнял вълк за ушите. И едва ли имаше нужда да му обяснявам какво ще стане, ако вълкът се изтръгне.
Не, не можех да упрекна Махмуд Шараби за неговите измами, лъжи и машинации; упреквах обаче вашингтонските политици, които използваха неговите измами като оправдание за война и така ги превърнаха в свои измами.
Вдигнах очи и видях, че пистолетът още сочи към мен. Сякаш чувах мислите на Шараби: дали да ме убие или не. Не се съмнявах, че може да го стори без капка угризение, ако вярва, че така ще е най-добре за неговия народ… и за самия него. Също както аз бих му строшил врата, ако успеех да го докопам. Накрая той попита:
— Откъде да знам, че мога да ти вярвам?
Ако наистина беше умен, нямаше да ми вярва. Но аз реших да използвам неговата собствена логика.
— Защото всички имаме мръсни ризи, които предпочитаме да останат скрити. Защото сегашната администрация ти повярва, използва твоите лъжи като оправдание за войната и те изпрати тук да станеш министър-председател. И защото сега излиза, че си ги разигравал като лековерни идиоти, работил си и работиш с Иран, и си ни предал. В навечерието на избори администрацията ще бъде смазана, ако обществото узнае какви безумни глупости е извършила. Партньорите ни от коалицията може да се разбягат, а американската обществена подкрепа за войната да се изпари. Ние губим и ти също губиш.