Узнах за втората новина по един от онези досадни канали за политически предавания, когато се прибрах в общежитието за командировани офицери. Водещият интервюираше някакъв разярен и гръмогласен експерт по Близкия изток, който пък тормозеше някакъв зализан мошеник, пратен от Държавния департамент, за да се опита да обезвреди бомбата. Разговорът протичаше горе-долу така: Експертът крещи:
— Саудитците не са наши приятели. Никога не са били. Ние купуваме техния нефт, те ни пробутват и терористи.
— Не преувеличавате ли? — пита го водещият.
Човекът от Държавния департамент бърза да отговори:
— Бих казал, че определено преувеличава. Не е време за истерични припадъци. Нашите връзки със Саудитска Арабия са много сложни.
Експертът смаяно се блещи срещу камерата.
— Сложни? Ако плащаш на курва, за да ти отхапе… ъъъ… интимните части… какво му е сложното? Чиста глупост и толкова!
Надутият водещ го предупреждава:
— Моля ви… по-внимателно. Гледат ни семейни хора и…
— Не си затваряме очите — прекъсва го политикът. — Държавният секретар обсъжда въпроса със саудитския посланик. Настояваме за незабавно екстрадиране на принцовете.
Експертът избухва в смях.
— Дрън-дрън-дрън. Знаете какво ще им каже вашият секретар. Променихме решението си. Нахлухме не където трябва — сега ще дойдем да ви донесем демокрация и пазарни реформи.
Двамата изчезват, а водещият поглежда сериозно в обектива, обяснява още малко колко сложно е положението и приключва с думите:
— Но големият въпрос е какъв ефект ще окажат тези най-нови разкрития върху рейтинга на президента в предизборната надпревара.
Което пък води към лоша новина номер три. Филис бе изчезнала безследно. Беше ми оставила обаче кратка бележка, която гласеше:
„Повикаха ме във Вашингтон. Приключвай и се качвай на първия самолет. Иди право в Лангли при Маркъс Харви от Отдела за професионална етика, който ще ти обясни какви права имаш (никакви) и после ще те прати на долния етаж за проверка с детектора на лъжата. Caveat Emptor — на риска на купувача, т.е. грешниците са по-добри от лъжците.“
Помислих си, че от това би излязъл чудесен девиз на Управлението. След подписа имаше кратък послепис:
„P.S. Искрено съжалявам за Биан“.
Както бях споменал, човек трябва да чете между редовете. След като някой бе разгласил неприятната история с принцовете, трябваше да се намери изкупителна жертва. А тъй като Биан беше отвлечена и извън подозрение, тъй като Филис и Тайри не бяха издънили работата и тъй като саудитците не се бяха накиснали сами, чрез просто елиминиране оставаше моята скромна особа. Нямаше значение дали ще докажат вината ми или не — бях виновен.
Ако да провалиш прикритието си е един от големите грехове в занаята, то да издадеш грозни тайни на пресата е смъртен грях. Нямам представа как се справя с такива случаи Управлението; знам обаче процедурата в армията, а тя е следната: не можеш ли да го убиеш, изяж го. Но може би в Управлението имаха друг подход. Може би само убиваха.
Лоша новина номер четири: все още никаква вест за съдбата на Биан Тран. Бях сторил каквото можех и вече не ми оставаха нито основателни подозрения, нито улики, нито поне идиотски догадки. Така или иначе, нямаше значение. За Филис бях по-черен от дявола. А заради мен ФБР точеше нож срещу Джим Тайри и кариерата му вървеше стремглаво надолу.
Но след като не беше Шараби, оставаха обичайните заподозрени: терористи, търговци на заложници или доморасли идиоти, които отвличат и убиват просто за удоволствие. Може би полицайката имаше право. Може би буквите ШАР наистина бяха част от автомобилен номер. Или може би Биан, обезумяла от болка и страх, бе драскала безсмислици по таблото.
Чувствах се по-зле от когато и да било. Бях изтървал нещо — улика, блестящо разкритие, вълшебен ключ, който да отключи истината и да спаси живота й. Но колкото и нелепо и суеверно да звучи, някакво чувство, някакъв първобитен инстинкт ми подсказваше, че Биан все още е жива.
Ако не можех да я спася, идваше време за онова, което ужасно не ми допадаше, но бях длъжен да го направя. Някой трябваше да уведоми близките й, а такава новина най-добре се поднася от човек, изпитващ уважение и обич към нея. Затова отидох в кадровия отдел, където един сержант седеше зад тясно бюро непосредствено до вратата.
Кадровиците имат в малкия си пръст повече власт от всички армейски полковници и генерали. С едно тракване на клавиша могат да прехвърлят в Тимбукту заплатата ти или самия теб, или пък да те направят мюсюлманин, което в днешно време не е най-одобряваната религия от комисиите по повишенията. Затова се усмихнах любезно и казах: