— Чудесно. Защо не го направиш?
Без да обръщам внимание на въпроса му, аз продължих:
— Поправи ме, ако греша. По време на нахлуването тя е била оперативен офицер на военно-полицейски батальон, после е останала на същата служба няколко месеца след падането на Багдад, а след това е прехвърлена тук, в армейското разузнаване.
— В батальона е била около пет месеца. Ако те интересува, от разузнаването са я изискали персонално. — Той обясни: — Генерал Бентсън чул, че владее отлично арабски, има оперативен опит и страхотна репутация. Беше прочистила един много размирен сектор от Багдад, и то по време, когато останалата част от града тънеше в хаос. Великолепни препоръки.
— Но като военен полицай.
— Втората й специалност беше военно разузнаване. Виж сега, откровено казано — дано не те разтревожа, — повечето кадрови военни разузнавачи изобщо не познават това място, тези хора, този тип война. Лично аз съм специалист по тълкуване на сателитни данни и тук, на място откривам съвсем нов свят. — Той се изсмя на собствената си слабовата шега. — През първите месеци се чувствах като в страната на Оз — само дето нямаше щастливи, танцуващи дребосъци, а вълшебникът се оказа смахнат убиец.
Това размърда нещо в мозъка ми и аз попитах:
— Значи би казал, че майор Тран беше способен професионалист?
— Бих казал, че беше невероятна… изключителна… никоя похвала няма да бъде пресилена. Беше полицай и военен разузнавач — идеалната комбинация.
— И даваш тази преценка без лични пристрастия?
— Може би. — Той се замисли за няколко секунди, после каза: — Ако погледнеш внимателно, тероризмът е по-близък до престъпността, отколкото до войната. Типичните офицери от разузнаването могат да ти говорят с часове как се разгръща на бойното поле една иракска дивизия, но почват да гледат тъпо, ако ги помолиш да обяснят как една нелегална организация прониква в града, подбира цели и действа. — Той помълча, след това добави с нескрито възхищение: — Биан знаеше тези неща. Имаше усет, интуиция за ситуациите. Бих го нарекъл ловен инстинкт. Всяка сутрин пред бюрото й се нареждаха на опашка типове като мен да търсят съвети.
— А и беше хубавица.
— Ами да. — Той се разсмя. — Така или иначе, като се наредиш на опашката, понякога трябваше да чакаш два-три часа, преди да получиш някоя и друга минута с нея.
Повървяхме мълчаливо сред сградите на Зелената зона. Нещо не се връзваше. Всъщност много неща не се връзваха, но кои точно? Всичко, казано от Кемп Честър, потвърждаваше собствената ми висока оценка за Биан Тран: офицер за пример, умна, изобретателна, храбра… и красива. Но като поглеждах назад към хода на съвместното ни разследване, нищо казано, сторено или препоръчано от нея не изглеждаше особено проницателно, изобретателно, или според израза на самия Кемп интуитивно. Досега приписвах това на професионалните й ограничения като офицер от военната полиция — по-скоро надзирател, отколкото детектив. Но ако Кемп беше прав, налагаше се да потърся друга причина. Защото в редките случаи, когато ловецът се оказва и плячка, настава сериозен сблъсък на интересите.
Спомних си колко настояваше, колко нетърпелива беше да дойде тук, в Ирак, за да преследва Бий Паша и Шараби. Е, това е нейна война, мислех си тогава. Разсъждава със сърцето, а не с главата си. Всъщност това можеше и да е вярно, но вече трябваше да допускам, че мотивите й са били по-сложни и не тъй чисти, колкото предполагах. Защото съвсем не беше случайност, че идването тук ни попречи да открием убиеца на Клифърд Даниълс.
Засега Кемп Честър не опровергаваше нищо казано от Биан. Имаше обаче някой обезпокояващи подробности, които не ми бе казала. Например, че е участвала в групата G2. Може би просто пазеше военната тайна. Колкото и смешно да ви звучи, във военното разузнаване наистина страшно държат на тия неща. Но при цялото ми добро желание вече ставаше трудно да я оправдавам.
И, разбира се, оставаше въпросът за Марк Кембъл. Горкият покойник Марк Кембъл. Защо лъжеше Биан? Защо го пазеше в тайна? Какво бе правила през онези два дни в Багдад? И по-важно — защо трябваше да ме лъже?
Навярно се бях унесъл в разсъждения, защото Кемп Честър също успя да поразмисли и попита:
— Хей, какво общо има всичко това с 15–6? Нали уж само искаш да прецениш доколко може да й се вярва като свидетел? Какво става?
Огледах го, без да бързам. Свестен мъж, разсъдлив, сладкодумен, съобразителен. Но очевидно изпитваше силна привързаност към Биан. Разбирах го, защото и аз самият бях наполовина влюбен в нея. Той се мъчеше да я защити, което повдигаше вечния коварен въпрос: защо смята, че Биан се нуждае от защита. Както казват, няма дим без огън. Невинаги, но когато отвсякъде ти сервират пушеци и мъгли, по-добре е да провериш.