От една страна, оценявах неговата лоялност към Биан и го харесвах заради това. Налагаше се обаче да обърна другата страна, затова го изгледах строго и попитах:
— Аз казвам ли ти как да си вършиш работата?
— Не, но…
— Защото ще ти бъда адски признателен, ако ми отвърнеш със същата професионална любезност. — Изчаках го да осъзнае промяната в тона на разговора. — Може би сбърках, че подходих неофициално, приятелски. Може би трябва да си поговорим в някоя стая за разпити на военната полиция.
— Добре, добре. Не се стягай…
Вече знаех кое ме мъчи най-много и попитах:
— Когато прехвърлиха Биан от полицейския батальон в щаба, това трябваше да е за цяла година, нали?
— Нямам представа.
— Почваш сериозно да ме ядосваш.
— Добре де, за цяла година. Нейният годеник тъкмо беше пристигнал в Ирак. Биан искаше да изкара годината заедно с него.
— Но се върна в Щатите след… колко? Шест, седем, осем месеца?
— Да, някъде там.
Хвърлих му още един хладен поглед и той побърза да се поправи:
— Около седем месеца и половина. Напусна по-рано. Толкова ли е важно?
— Защо съкратиха престоя й тук?
Сега Кемп изглеждаше притеснен и дори малко измъчен.
— Защо не попиташ бившия й началник? Ние с Биан бяхме приятели и… Виж, много е неудобно.
— А ти знаеш много добре, че личните удобства или неудобства на един офицер нямат значение. Зададох ти въпрос. Отговаряй.
— Защото… ами, защото беше прехвърляне по семейни причини. Защото годеникът й умря тук, в Ирак. Тя го понесе много тежко. — Той помълча и добави: — Генералът й съчувстваше. Лично се погрижи да я прехвърлят в Щатите.
Изчаках малко, после казах:
— Кемп, тъй като сме в армията, не съм длъжен да ти искам клетвени показания, да ти чета правата и прочие глупости. Аз съм съдебен служител и водя официално разследване. За лъжливи, неточни или подвеждащи показания мога да ти търся отговорност. Недей да си утежняваш положението.
Кемп понечи да каже нещо, но аз го прекъснах:
— Вече говорим официално. Разбрахме ли се?
Той мълчаливо се вгледа в мен.
— Според устава критериите за прехвърляне или уволнение по семейни причини се отнасят само до преките родственици — казах аз. — Искаш ли да коригираш отговора си?
Той направи кисела физиономия, но отговори:
— Беше прехвърляне по здравословни причини. След смъртта на годеника й тя просто рухна. Прие го много, много тежко.
И все пак не изглеждаше като нещо, станало в любимата ми армия. Нещастните или стресирани войници биват пращани при полковия капелан, или в днешните по-модерни времена — при полковия психолог. Отчита се успешно мероприятие и ги връщат на служба. В краен случай войникът получава трийсет дни отпуск за душевно възстановяване — тоест един месец пиене и чукане до припадък, — което по принцип възвръща духа на повечето войници. Ако и след тази стара, изпитана мярка нямаме стабилен войник, готов при първа команда да хукне срещу врага, следващата стъпка е уволнение — не прехвърляне — и с проблемите му вече се занимава отделът за ветераните.
Явно нямаше да ми помогнат нито увещания, нито заплахи. Както е казал един умен човек, само глупакът повтаря една и съща грешка. Трябваше ми нов подход, тоест по-голяма лъжа.
— Не разбирам защо се държиш враждебно — казах аз. — Биан Тран е наш свидетел. Не съм неин враг.
Той като че ли се замисли.
— В съдебната зала, където най-вероятно ще й се наложи да бъде — продължих аз, — тя ще бъде разпитвана от злобен и придирчив адвокат на защитата. Естествено, той ще прерови нейното лично и медицинско досие и ще постави под въпрос душевната й стабилност. Винаги става така. И ако има някакви неудобни факти, както подозирам, адвокатът ще ги използва, за да я унижи в съда пред другите офицери. Не можеш да я предпазиш, Кемп. — Хванах го за ръката и предупредих: — Не се и опитвай.
Той пак се замисли.
— Добре де.
— В какъв смисъл? „Добре де, ще отговарям“? Или „Добре де, майната ти“?
— И двете.
Това вече беше приказка. Изчаках го да се поуспокои, преди да попитам:
— Какво стана с Биан Тран? Усещам, че е било нещо жестоко.
— Да, беше много жестоко. Прехвърлиха я заради психични проблеми. Биан се чувстваше отговорна. Беше смазана. Непрекъснато плачеше. Не беше в състояние нито да живее, нито да работи нормално. Тотален душевен срив.
Все още не ми звучеше логично.
— Загубила е любим човек — казах аз. — Печално, но това е война и съм сигурен, че като професионален войник е била душевно подготвена за подобен случай. Възпитаничка на Уест Пойнт, ветеран, водила е войници в бой и ги е виждала да загиват. Други ми я описаха като корава, издръжлива и хладнокръвна. Защо го прие толкова тежко, Кемп?