— Вина, Дръмънд. Чисто и просто вина. Тъй тежка, болезнена и непоносима, че я смаза. — Той извърна очи и добави: — Ако можеш, представи си какво е да бъдеш отговорен за смъртта на човека, когото обичаш.
— Защо се е чувствала отговорна?
— Не казах, че се е чувствала отговорна. Беше отговорна.
— Как? Защо?
— Куриерката на ЦРУ ни донесе съобщение за голяма пратка оръжие и инструктори, пристигащи от Иран в Кербала. Беше по време на шиитското въстание, сигурно си спомняш. Шиитската милиция на Садр бе превзела града, хората му избиваха наши войници и всички знаехме, че се налага мащабна операция, за да си възвърнем контрола. Тъй че да попречим на онези оръжия и инструктори да стигнат до хората на Садр… е, щеше да бъде голям удар. По-малко оръжие, по-малко бомби, по-малко загинали американци.
— И Биан отговаряше за операцията?
— Редът не беше такъв.
— Добре. Какъв беше?
— Биан беше анализатор и имаше за задача да планира нашата реакция. Както казах, от ЦРУ никога не споделяха какво знаят и откъде го знаят, но ни информираха, че иранските оръжия и инструктори отиват към Кербала през сектора на Първа бронирана дивизия. Биан предаде заповед в оперативния отдел на дивизията. Описание на пратката, време на пристигане и място за залавяне.
Започваше да ми просветва.
— А дивизията възложи заповедта на нейния годеник. На батальона на Марк Кембъл.
Той заби поглед в земята и личеше, че го боли. Накрая измънка:
— Беше най-ужасното съвпадение, което съм виждал.
— Защото като оперативен офицер на батальона Марк Кембъл е решил лично да ръководи важната операция.
Той кимна.
— Казаха ми, че бил страхотен офицер. Истински фронтови командир. Многократно награждаван, обичан от хората, откъдето и да го погледнеш, чудесно момче. Но нещо се обърка трагично, стана голяма каша, загинаха трима души и един от тях беше Марк.
— Какво се обърка?
— Ако разбереш, непременно ми се обади. Пак повтарям, ония от ЦРУ ни държаха в пълно неведение относно източника на разузнавателните данни. През седмица или две някаква куриерка долиташе от Вашингтон, връчваше ни тайнствени сведения, после си тръгваше, а ние трябваше да се оправяме, както можем. — Той добави: — Нямам представа.
Замислих се. Пак не се връзваше. В края на краищата ставаше дума за професионални военни разузнавачи.
— Но имахте подозрения, нали?
След кратко мълчание той отговори:
— Естествено, че имахме подозрения. Беше съвсем ясно с какво разполага Управлението, нали? Агент в иранското разузнаване или в движението на Садр. На много високо ниво.
Добра догадка, Кемп. Но не съвсем точна.
— Това ли си мислехте? Така ли смяташе Биан?
— Всички бяхме на това мнение. Получавахме абсолютно точни данни. Безценни.
— Освен онзи път.
— Да. Нямаше оръжейна пратка. И инструктори нямаше.
Помълчах, за да обмисля следващия въпрос, и това се оказа голяма грешка. Защото изведнъж всичко се подреди — Биан буквално бе превърната в оръжие за убийството на любимия си. Кемп не знаеше подробностите, но се досещаше почти правилно. Даниълс бе информирал своя приятел Шараби за разгадания код. Шараби бе предал това на приятелите си в Техеран, а те на свой ред бяха решили да си отмъстят, изпращайки информация, за която знаят, че ще бъде прихваната, разшифрована и прочетена — да поднесат на американците неустоима примамка; или с две думи — да ги вкарат в капан. Биан се бе озовала в края на тази дълга верига, а нейният годеник бе попаднал в ковчег.
На война често срещаш жестоки обрати и горчива ирония, но тази жестокост бе почти неразбираема. Преди да се опомня, на гърлото ми засегна буца. Горкият Марк. Горката Биан. Преглътнах няколко пъти, за да прогоня буцата, но тя упорито плъзна нагоре и опря някъде зад очите ми. Честър ме гледаше странно.
— Хей… добре ли си?
— Аз… ъъъ… малко съм понастинал. — Изкашлях се и след малко казах: — Последен въпрос. Според теб какво се е объркало?
— Знаеш ли? Много размишлявах над това. Всички размишлявахме. Поделението на Марк попадна в добре подготвена засада. Не знам, може би източникът на ЦРУ е бил двоен агент. Или иранците са разбрали и са го използвали, за да подхвърлят фалшива информация. Както и да е… Садр и иранците знаеха, че идваме, и решиха да ни накарат да си платим.
Насреща ни се зададоха неколцина офицери с папки в ръцете и ние млъкнахме. След като се отдалечиха, Честър каза: