— Имаше разследване. След това. Но не наше, а на ЦРУ. Дори ни принудиха да минем през детектора на лъжата. И знаеш ли какво? Ако е имало някакъв провал, онези негодници така и не споделиха. — Той помълча, после мрачно добави. — Един месец след като Биан напусна, разформироваха групата.
— Ти си умен човек, Кемп. Какво предполагаш?
Той спря.
— Какво предполагам ли? Добре, дадено. — Завъртя се към мен. — Не си дошъл заради някакво си 15–6, да те вземат дяволите.
Отворих уста да отрека, но се въздържах.
— Нямам представа защо ме лъжеш, Дръмънд, или как е загазила Биан. Но ти обещавам — той ме погледна в очите, — ако я нараниш, ще те намеря, където и да си.
Дълго се гледахме. Накрая протегнах ръка.
— Нямам намерение да я наранявам, Кемп. Уверявам те.
Той се вгледа в ръката ми, но не я стисна.
— Остави я на мира. Много й се струпа.
Не отвърнах „Повече, отколкото предполагаш“, макар че в момента знаех за проблемите на Биан повече, отколкото ми се искаше. Изпитвах много, много дълбока печал за нея. И същевременно в главата ми задрънча мощен алармен сигнал.
Оставих на двора разярения Кемп Честър, върнах се в кадровия отдел и заръчах на същия сержант да ми намери празен кабинет с телефон.
Набрах мобилния телефон на Филис, но тя не отговаряше, затова й оставих съобщение.
Без излишни обяснения я посъветвах незабавно да по-стави под охрана Хършфийлд и Тайгърман или направо да ги изведе от града. А ако не го направи, да уреди две погребения. Оставих слушалката и се замислих над следващия си ход.
Време беше да се прибирам.
38
Джим Тайри любезно ме откара до аерогарата.
Както вече споменах, пътят от Зелената зона до летището минава по най-опасното шосе на Ирак — наричано с мрачен хумор Алея на самоубийците, — тъй че услугата на Джим не беше от голяма доброта. Искаше да ме види как се качвам в самолета и да е сто процента уверен, че ще ни разделят поне десет хиляди километра. Не го упреквах.
Пред терминала Джим отби джипа до тротоара и спря. Аз минах отзад, взех си торбата и хвърлих поглед наоколо. Свечеряваше се, но терминалът гъмжеше от войници; по радостните им изражения личеше, че не пристигат, а заминават. За пръв път виждах щастливи хора в тази изтерзана страна — може би защото само тук бяха сигурни, че утре денят ще е по-хубав.
Тайри се приближи и застана пред мен.
— Приятен полет.
— А на теб приятен Ирак.
— Хей, вече съм си събрал багажа — възрази той. — Всеки момент дългата ръка на Отдела за професионална отговорност — това е нашият вариант на Гестапо — ще ме дръпне във Вашингтон за дълъг разговор по въпроса как съм оплескал работата.
— Вашингтон е пълен с идиоти — казах аз. Той ме изгледа с недоумение, затова обясних: — Мислят си, че е наказание да те изтеглят от тук.
Той се разсмя.
По пътя си бяхме бъбрили за дреболии, оглеждайки съсредоточено за евентуална кола-бомба, която би ни върнала у дома в цинкови ковчези. Между другото в Ирак никой не кара автомобил за удоволствие. Ако не съм споменал досега, мястото е гадно. Но и двамата знаехме, че имаме недовършена работа.
— Какво се чува откъм Бюрото? — попитах аз.
— Нито дума официално. Но имам приятел в кабинета на директора.
— И какво?
— Казва, че в Омаха щяло да ми хареса. Много свободно време, тишина, примерни граждани.
Кой знае защо, перспективата не го радваше, затова му поднесох в съкратен вариант Закона на Дръмънд:
— Скоро някой друг ще се издъни и ще забравят за теб.
— Хей, не съм малък. Не ми трябва…
— Сериозно. Додето се усетиш, ще те пратят на още по-гадно място.
— Не ми се вярва. — Той тъжно добави: — Онзи мой видеозапис с репортерката… пратиха го в Академията на ФБР като учебно пособие за начинаещи агенти. Сега съм прочут.
Усмихнах му се и той също ми се усмихна. С леко закъснение.
После дойде най-неудобният момент. Погледнахме се в очите.
— Ти ли го направи? — попита накрая той.
— Не беше ли ти?
Той се навъси.
— Видях как те погледна репортерката. Казах и на Филис.
— Не, информацията не е изтекла от мен — казах аз. Той обаче не изглеждаше убеден, затова добавих: — Веднага щом кацна, имам уговорена среща с инквизицията — менгемета, клещи, детектор на лъжата и тъй нататък. Ще се погрижа да ти изпратят резултатите.
— Постарай се. — Той се усмихна. — Накарай ги да те питат какво мислиш за мен.
— Не ти трябва да знаеш.
— Така си и мислех.
Ръкувахме се.
— Продължавай да търсиш Тран — помолих го аз.
— Нещо повече. Ще оставя докладна записка до човека, който идва да ме замести.
— Като пристигнеш в Щатите, обади се.