Той се разсмя.
— Знаеш ли, Дръмънд, харесваш ми. Не знам защо, но наистина ми харесваш. И ако пак ми се мернеш, ще те застрелям.
Оставих го на тротоара, нарамих торбата и се насочих право към армейското гише, където млада и нахакана служителка от военновъздушните сили усърдно си пилеше ноктите.
— Добър вечер, редник Джонсън — казах аз. — Искам да ви помоля за една малка услуга.
В авиацията всички приличат по-скоро на цивилни — разпасани веселяци, чието място не е във въоръжените сили, а в някой не твърде взискателен колеж. Армейците пък са типични военни, педантични до крайност и влюбени в кратките отговори от типа на „Тъй вярно“ и „Съвсем не“. Кой знае какво си мислят авиаторите за нас. Както и да е, младата дама откъсна за миг поглед от ноктите си и ме удостои с изкуствена лъчезарна усмивка.
— Разбира се.
— Трябваше да се срещна тук с една позната. Май сме се разминали.
— Ами… случва се.
— Името й е Биан Тран. Т-Р-А-Н. Чудех се дали не е хванала по-ранен полет.
— Изчакайте. — Тя насочи вниманието си към компютъра, а аз затаих дъх, докато набираше името. После възкликна: — Ехе! Ама вие май изобщо не сте се разбрали.
Ако знаеше колко е права.
— Излетяла е сутринта в единайсет — продължи тя. — Отдавна си е заминала.
Заминала, може би. Но не беше отвлечена. Не беше мъртва. И не беше забравена — поне от мен. Онова, което бе само подозрение, грозна теория, сега се превръщаше в утвърден факт. И не ме изненадваше.
Сега най-правилното бе незабавно да уведомя Филис за подозренията си и да поискам инструкции. Но Шон Дръмънд не беше в настроение за това. Филис играеше своя игра и все още не знаех със сигурност каква е тя. Не й вярвах и определено не исках да предам всичко в нейни ръце. Освен това с какво можеха тя или Управлението да се справят по-добре от Шон Дръмънд?
Е, да речем, общонационално издирване. Само че полицията никога не би се размърдала, без да получи ясни законови основания. А Филис не би ги дала, защото, ако разкриеше какво е вършила Биан, щеше да разкрие и с какво се е занимавало Управлението — все едно удавник да се хване за акула. В крайна сметка само акулата остава доволна.
Което водеше към вариант номер две — ликвидиране. Залогът несъмнено бе твърде висок и оправдаваше подобна мярка. А и Биан се водеше за безследно изчезнала, вероятно отвлечена от кръвожадни терористи, което бе крайно удобно за всички. Но би ли стигнала Филис дотам? Или казано с други думи — защо да не стигне? И как бих живял занапред, ако заложех на „не“, а се окажеше „да“?
Освен това нещата вече бяха станали лични. Все още нямах идея какво точно става, но знаех едно: и Филис, и Биан ме бяха използвали като пионка за своите цели. В момента и двете си мислеха, че още съм Тъпия Шон, Безхаберния Шон. Грешка. Вече бях Тотално Вбесения Шон. Смятах да разчепкам историята докрай, та ако ще да умра — което съвсем не беше изключено.
Замислих се над това, което ми каза момичето преди малко. Биан бе излетяла в единайсет. Ние с Тайри и хората му влязохме в офиса на Шараби към девет и се изнизахме с подвити опашки трийсет минути по-късно. Час и половина след това Биан се бе качила на самолета. Съвпадение? Или, казано по друг начин, имаше ли връзка между нашата акция срещу офиса на Шараби и решението на Биан да си плюе на петите? Да си призная, не вярвам в съвпадения.
Сега трябваше да възстановя нейните действия, да се върна назад и да обмисля какво е станало; да започна от Я и да стигна в обратен ред до А. Защото единствената ми надежда да открия Биан и да я спра бе, ако разбера какво е извършила. А оттам с малко въображение щях да си отговоря и на въпросите „как“ и „защо“.
И тъй, кое да обознача с Я? Е, навярно странния поглед на репортерката, докато излизах от кабинета на Шараби. Срещахме се за пръв път — сигурен бях в това, — значи не можеше да познава лицето ми; бе разпознала табелката с името Дръмънд, защото неизвестният информатор за нашата акция срещу Шараби е споменал, че ще присъствам.
И бях готов да се обзаложа, че ако ида да си побъбря с нея — ако успеех да разкъсам обръча на журналистическото мълчание, — щеше да потвърди, че сведенията идват от Биан Тран.
А ако се върнех още няколко часа назад, бях готов да се обзаложа, че именно на Биан принадлежи онзи загадъчен глас, който уведомил на арабски военната полиция за местонахождението на една изоставена и окървавена тойота.
И още по-рано — онзи момент в столовата, когато Биан настоя да замине сама за Багдад, а после въпреки моята заповед реши да потегли без мен.
Точно така. Трябваше да е сама, за да инсценира собственото си отвличане, а после да изчезне по уличките, които познаваше тъй добре. Тя беше военен полицай и знаеше как се обработва изоставен американски военен автомобил. Затова нарочно бе оставила необходимите документи, за да насочи полицаите към базата „Алфа“, както и кървава улика върху таблото, която да отведе Шон Дръмънд право при Махмуд Шараби.