Това, разбира се, бяха твърде прибързани изводи за първа среща. Но всичко личеше в очите му — като два миниатюрни стиснати задника със стоманени сачми вместо ириси.
Първите думи на Уотърбъри към мен бяха:
— Нямахте никаква работа в апартамента на Даниълс.
— Глупости.
— Тъй ли? Законът забранява на това управление да се меси във вътрешните работи.
— Съобщиха за смъртен случай и аз отидох да видя. Нормално човешко любопитство. — Усмихнах се на Уотърбъри. — Къде пише, че служителите на ЦРУ нямат право да гледат?
Разменихме си изразителни погледи. Не бях в настроение за спечелване на приятели, а и защо да си губя времето с празни любезности, като знаех много добре как ще свърши всичко?
Той посочи куфарчето в скута ми и се усмихна зловещо.
— Да… изнесли сте веществени доказателства от мястото на предполагаемо убийство, Дръмънд. Това е сериозно нарушение на федералните закони.
Обожавам, когато някой идиот почне да ми се прави на адвокат. Повдигнах куфарчето на Даниълс.
— Доказателства? Казвате, че в това куфарче има доказателства?
— Аз… какво?
— Доказателства, мистър Уотърбъри. Заявихте, че в това куфарче има доказателства.
— Не съм казал…
— Сигурен съм, че казахте. — Озърнах се към Филис, която изглеждаше развеселена, и я попитах: — Нали така каза?
— Определено това имаше предвид.
Пак се завъртях към Уотърбъри, който почваше да се изчервява.
— Очевидно разполагате с важни предварителни сведения за съдържанието на куфарчето. — Той ме гледаше мълчаливо и аз продължих: — Следователно нещо в това куфарче е свързано със смъртта на Клиф Даниълс. За пръв път чувам. Леле! Трябва да предам куфарчето на съответните власти.
— Не си играй, Дръмънд. Ще го дадеш на мен.
— Едва ли.
Марк Уотърбъри явно не бе свикнал да оспорват заповедите му и с голямо усилие се удържа да не избухне. Изчерви се, сви юмруци и от ноздрите му изригна глухо сумтене.
— Вие сте политическа фигура, а не полицейски служител — продължих аз. — И тъй като повдигнахте въпроса за правомощията, навярно знаете, че вашата служба е упълномощена да разследва само на военна територия. — Усмихнах се. — Ако ви дам куфарчето, това вече ще е престъпление.
Уотърбъри ме зяпаше с каменна физиономия, сякаш нямаше представа за какво говоря. Знаех как да го размърдам. Отново погледнах Филис.
— Това куфарче трябва да отиде във ФБР. Разбира се, ще уведомя нашите федерални приятели, че разполагате с предварителна информация за онова, което ще открият. — Погледнах го и отбелязах: — Те обожават доказателствата да са придружени с човек, който да обясни какво означават. Така пестят време.
Изправих се, но не излязох.
Макар да беше излишно, Филис подхвърли на Уотърбъри:
— Споменах ли, че Дръмънд е юрист?
Уотърбъри тихичко промърмори нещо. Сигурно искаше да каже колко добър юрист съм.
Погледнах Филис.
— И тъй, ако не ви трябвам повече…
Лицето на Уотърбъри вече не бе зачервено, а уплашено.
— Седнете — каза ми той.
— Не приемам заповеди от теб, мой човек.
— Но от мен приемаш — обади се Филис. — Ако обичаш, седни да изясним положението.
Седнах.
Филис пое топката от мен и се обърна към Уотърбъри.
— Какво има в този компютър?
— Нямам представа.
— Може да знаете подробностите, може и да не ги знаете, но все имате някаква представа, инак нямаше да сте тук.
— Не е ваша работа. — Той се вторачи във Филис. — Наредете на Дръмънд да ми предаде куфарчето.
Филис пренебрегна искането и Уотърбъри почна да се поти. Както казах, не беше умен и очевидно бе загубил напълно чувството си за ориентация в една среда, където границите на властта са размити, а споровете не се решават по устав.
Трябваше обаче да го стреснем още малко. Приведох се напред и посъветвах Филис:
— Не ти трябва да знаеш какво има в куфарчето. Щом веднъж научиш каквото той знае, ставаш съучастничка в престъпен заговор. — Погледнах Уотърбъри. — Проблемът си е негов. Не го оставяй да замеси и теб.
Настана мълчание. Току-що бях произнесъл златната фраза — престъпен заговор — с всичките неприятни отзвуци от „Уотъргейт“ и „Иран-контри“. Нищо не всява по-голям ужас в сърцето на един правителствен бюрократ, а ако се съди по промененото изражение на Уотърбъри, бях бръкнал право в раната. Филис закри устата си с длан, тъй че не знаех дали хапе устни, или се мъчи да удържи смеха си. Що се отнася до Уотърбъри, колкото и да беше глупав, явно притежаваше достатъчно животинска хитрост, за да разбере току-що чутото — последната спасителна лодка се спускаше зад борда.