— Не мога да бъда по-ясна.
— Не можеш или не искаш?
Тя се усмихна. Когато в армията задаваш на висшестоящ офицер нахален въпрос, той те отрязва направо: „Млъквай, Дръмънд.“ Или още по-недвусмислено: „Виждал ли си военния затвор «Левънуърт»? Голяма гадория.“ Висшите служители в ЦРУ са по-хитри, по-сдържани и рафинирани. Склонни са да излагат отговора без думи, тъй като знаят, че в стаята има скрит микрофон. Затова получаваш хладен поглед, леко навъсени вежди или ледена усмивка. Трябва да слушаш с очите, защото някъде между любезното кимване и лекото трепване на лявата ноздра могат да те окачат на въжето.
— Ако открия нещо, как се очаква да действам?
— Като откриеш, ще разбереш.
— Не става. Какво рискувам — кариерата или живота си?
Спогледахме се и аз осъзнах, че съм нагазил в дълбоки води. Филис ме осведоми:
— Този Даниълс беше свързан с иракчаните почти двайсет години. Знаеше куп мръсни тайни и мисля, че ще откриеш негови отпечатъци върху доста неща, които бяха опасни за здравето му. — Тя добави зловещо: — Не позволявай да станат опасни и за твоето здраве.
Изведнъж разбрах защо толкова много народ иска Клифърд Даниълс мъртъв, тихомълком погребан и навеки забравен.
Когато излязох от кабинета на Филис, Уотърбъри беше изчезнал. Биан Тран стоеше сама до автомата за вода и се усмихваше.
6
Отнесохме куфарчето на Даниълс в един малък страничен кабинет без прозорци, чийто обитател бе получил нареждане да се пръждоса, та двама гении от техническия отдел на Управлението да извършат аутопсия на компютъра на Клифърд. Влязохме и се представихме. Техниците се казваха Уил и Джон. Приличаха на Туидълди и Туидълдум.
Уил имаше по-дебели очила с по-широки черни рамки и повече моливи в предния си джоб. Съдейки по това, връчих компютъра на него, а той тутакси го отвори, включи го и двамата се разкикотиха.
Явно убедени, че това ме интересува, Уил и Джон се опитаха да обяснят намеренията си — да открият паролата на Даниълс, да пробият евентуалната защита и после да се разровят из хард диска, където са най-хубавите неща.
От опит съм установил, че прекаленото висене пред компютъра променя външния вид. Уил например беше почти призрачно бледен, с голям плосък задник и ококорени късогледи очи и нямаше грам представа как се общува с хора, които не са свързани с джойстик. Джон пък беше от онези, дето вярват, че всички житейски проблеми могат да се уредят с добра антивирусна програма. Но инак сигурно бяха симпатични и компетентни момчета. Мнозина обикновени хора се панират в присъствието на компютърни гении и аз спадам към тях. Срамувам се от невежеството си.
Така или иначе, беше много интересно. Джон тъкмо се впусна в подробно и бих казал, дори увлекателно обяснение относно правилата за преодоляване на компютърната защита, когато измъкнах пистолета и ги очистих и двамата. Не бе, майтап.
Изобщо не бях въоръжен, затова сторих единственото възможно — избягах.
Дори Биан, която познаваше темата поне колкото да им зададе няколко предпазливи въпроса, ме последва навън с облекчение.
Спряхме до автомата за кафе, сипахме си по чашка и отидохме да седнем в моята тясна килийка.
— Защо задаваш въпроси! — упрекнах я аз. — Това само ги поощрява.
Тя се усмихна.
— Единствено за да видя изражението ти, когато попитах за системата за кодиране.
Трябваше да сменя темата, затова казах:
— Между другото твоят шеф силно ме впечатли. Случва ли му се да си вади главата от задника?
— Видях, че си допаднахте. Дали ще е начало на нещо красиво и трайно?
— Лично аз го харесвам. Наистина. Ще направя всичко по силите ми, за да установим топли дружески отношения.
— Дрън-дрън.
— Именно. Кой е той?
— Бивш военен. По-точно полковник в оставка от военната полиция. Виж, знам, че е малко напорист и неотстъпчив… но си разбира от работата. Действа много старателно, по устав.
— Като Адолф Айхман.
— Добро сравнение. Но… — Тя се зачуди какво хубаво да каже и най-накрая измисли: — Поне никога не е тайна защо върши нещо.
— Добре. Защо се зае с Клифърд Даниълс?
Тя се разсмя.
— Кой знае, по дяволите?
— Той знае. — След малко попитах: — Е, как ще подходим към случая?
Биан разбираше много добре какво питам и защо. Когато започваш разследване на убийство, обикновено имаш труп, а ако си късметлия, и оръжие на убийството. Останалото трябва да търсиш — мотиви, заподозрени, достатъчно улики, свидетели и доказателства, за да пратиш злия човек на горещия стол. Понякога — дори твърде често — убиецът е идиот и оставя купища улики, водещи от жертвата право към него: отпечатъци, сперма, ДНК, а в последно време деянието все по-често може да се окаже заснето на видеозапис. Убийците или поне повечето убийци не са чак толкова хитри.