— Дрън-дрън.
Той присви очи.
— Очевидно се налага да ви припомня, Дръмънд, че Албърт Тайгърман не е заподозрян. И няма да го третирате като такъв. Той е важен, зает човек. Съгласи се да ви приеме единствено от любезност. — Помълча и добави: — Разполагате с пет минути.
Биан се опита да протестира:
— Пет минути са…
— Повече от достатъчно. Подберете разумно въпросите. Всъщност идвам и аз. Прекрачите ли границата, незабавно прекъсвам срещата.
— От какво се боиш, Уотърбъри? — попитах аз.
— Изпълнявай, Дръмънд. — Той се изправи. — Последвайте ме.
11
Кабинетът на Албърт Тайгърман, сътрудник на заместник-министъра по политическите въпроси, се намираше в най-престижното крило и на най-престижния етаж, само през шест врати от негова светлост министъра на отбраната. Ако близостта означава влияние, тоя тип здравата беше хванал шефа за шлифера.
Уотърбъри тихичко отвори вратата и влязохме в преддверие, където наперена млада секретарка се криеше зад голямо бюро, отрупано с компютри и телефони. Тя вдигна очи и Уотърбъри помоли:
— Ако обичате, съобщете на Ал, че сме тук за срещата в шест и трийсет. Той ни очаква.
— Знам. — Тя вдигна телефона, набра няколко цифри и каза: — Хората от ОСР са тук. — Изслуша отговора и затвори. — Ще ви приеме след няколко минути. Седнете, моля.
И тримата седнахме на твърд кожен диван зад масичка за кафе. По липса на по-добро занимание отново обмислих какво знам за човека, с когото щяхме да се срещнем. Преди да напуснем моята сграда и да посетим Тереза Даниълс, Биан отскочи до тоалетната, а аз се разрових из интернет за сведения относно бъдещия ни събеседник. Открих официалната му биография в уебсайта на Пентагона, а също и една статия от „Уошингтън Инсайдър“, която засягаше по-сочните лични подробности.
Карано по хронологичен ред, той беше роден през 1946 година в заможно семейство от Бостън. Следваха типично детство и юношество на богато момче от Североизтока. Елитна гимназия, юридическо образование в Йейл, после скорострелно партньорство в голяма нюйоркска фирма. Не приличаше на романтичната американска приказка „от дрипи към богатство“ — беше си познатата до болка история „от богатство пак към богатство“. Обичам тая страна.
Както и да е, през следващите трийсет години Албърт редувал работата във Вашингтон, когато републиканците били на власт, с връщане към нюйоркските мелници за пари, когато я губели. Покрай другото си спечелил репутацията на виден интелектуалец в областта на отбраната.
Що се отнася до този термин, „интелектуалец в областта на отбраната“, не бих разпознал подобна особа, дори да ми седне в скута. Първо, войната изобщо не е интелектуално занимание; тя няма нищо общо с мозъка и представлява елементарен пердах, докато единият от съперниците пропищи и вдигне ръце.
Но доколкото знам, човек става интелектуалец в областта на отбраната, като посещава разни баровски конференции и пише статии, където хилави мисли се излагат с абстрактни изрази. Приложните изследвания в бойна обстановка не влизат в кръга на интересите им.
Добре де… срамота е, че се заяждах с домакина. Без съмнение Албърт имаше златно сърце. Би ми олекнало обаче, ако знаех, че види ли вън на паркинга танк да прегазва лъскавата му кола, ще може да различи дали е модел М1А1 или М1А2.
Освен това според няколко статии, които бях чел, Албърт Тайгърман и шефът му Томас Хършфийлд в момента го бяха закършили, тъй като официално се водеха за интелектуални и бюрократични инициатори на една война, която продължи малко повече от очакваното, оказа се малко по-гадна от прогнозите им и списъците на жертвите бързо нарастваха без надежда за скорошен край.
Както бе споменала Биан, Албърт работеше в Пентагона за втори път — пак под крилото на своя дългогодишен наставник Томас Хършфийлд.
Вратата на Тайгърман се отвори и аз надигнах глава. Двама генерали от авиацията с дебели папки под мишница излязоха и минаха покрай нас, без да ни обръщат внимание, какъвто навик имат военните спрямо цивилните. Секретарката изчака две секунди, после каза:
— Можете да влезете.
Последвахме хер Уотърбъри в кабинета и на един метър от прага ни чакаше Албърт Тайгърман, изпънат като папагал върху стойка. Той незабавно подаде ръка на Уотърбъри.
Отделих малко време да проуча домакина и леко се изненадах, като открих, че съвсем не изглежда внушително — нисък, възпълен, с посребрена коса, дебели очила с рогови рамки, безизразно месесто лице и тънки устни. Срам ме е да призная, но приличаше на адвокат.
След като се ръкува с Уотърбъри, той каза: