— Марк… много се радвам да те видя отново. Чух, че вършиш страхотна работа горе.
След дълго и многозначително колебание непривикналият с подобна язвителност Уотърбъри отвърна:
— Е… и за мен винаги е приятно да те видя, Ал. Съжалявам, че поводът е… толкова мрачен.
— Нищо не можем да променим, нали? — Тайгърман се завъртя към нас. — А вие сигурно сте Дръмънд и Тран.
Като че можехме да сме други.
— Позволете ми най-напред да ви благодаря, че отделихте от ценното си време за среща с нас — каза Биан.
Тъй като не исках да остане с погрешното впечатление, че и аз смятам това за голяма услуга, веднага се намесих:
— Ако не възразявате, сър, бихме искали да започнем. — И добавих: — Несъмнено сте много зает. Всъщност Уотърбъри ни уведоми, че разполагаме само с пет минути.
Тайно се надявах да отвърне: „Какво е казал тоя глупак Уотърбъри?… Та нали един добър човек, който работеше за мен и отдаде целия си живот в служба на обществото, е мъртъв при загадъчни обстоятелства. Естествено, че разполагате с колкото време ви трябва.“ Но той не каза това. Само посочи късата заседателна маса до прозореца.
— Там удобно ли е?
Изглеждаше удобно и всички тръгнахме към масата. Тайгърман зае почетното място, Уотърбъри се настани от дясната му страна, а ние с Биан срещу него.
Тайгърман се повъртя на стола, после се приведе напред и рече:
— Марк ми каза, че е умрял един от нашите хора. Адски неприятно.
— Името на служителя е Клифърд Даниълс — отговори Биан. — През последните три години е работил тук, във вашата организация. Предполагахме, че го познавате.
— Да… да, името ми говори нещо. Ако го видя, със сигурност ще се сетя. — Той свали очилата от носа си, извади кърпичка и се зае да ги бърше. — Наистина адски неприятно…
След малко Биан попита:
— Кое е толкова неприятно, сър?
— Тази организация… кабинетът на заместник-министъра…
— Да?
— При нас работят общо деветстотин служители. Колкото и да ти се иска да познаваш всички тия чудесни хора… — Той повдигна очилата си в знак на безпомощност. — Е, как… този ъъъ… Даниълс… как е станало?
— Все още се води следствие — уведомих го аз.
— Самоубийство — намеси се Уотърбъри. — Пръснал си е черепа.
— Ясно. — Тайгърман потропа с пръсти по масата. — И тъй, мистър Дръмънд, как бих могъл…
— Имаме само няколко въпроса. Най-общи. — Усмихнах се. — Майор Тран няма да ви чете правата или нещо подобно.
Той също се усмихна.
— Значи съвсем безобидно.
— Защо не?
Спогледахме се.
— Преди две седмици — казах аз — Даниълс е получил призовка да се яви идната седмица пред Подкомисията по разузнаването. Вие… знаехте ли това?
— Ами… чакайте да си помисля. — Той усилено се престори, че мисли. — Да… мисля, че знаех. Неколцина наши служители получиха подобни призовки. Адски неприятно…
— Неприятно?
— Нали знаете… — Той ме огледа, опитвайки се да прецени каква доза зелен хайвер бих поел. — Вашингтон е град на скандалите открай време… но с тая война, с политическото разделение в Конгреса, предизборното напрежение и, разбира се, шумотевицата в либералните медии…
Почвах да подозирам, че Албърт Тайгърман страда от някакво екзотично умствено заболяване, което не му позволява да довършва изреченията. Попитах:
— Можете ли да ми кажете защо Подкомисията по разузнаването е искала да разговаря с Даниълс?
— Бих искал да мога.
— Нямате ли представа?
— Те не споделят с мен. Не.
— Но… не знаете ли поне с каква работа се е занимавал Даниълс тук?
Много съм коварен!
Той се обърна към Уотърбъри.
— Би ли ми освежил паметта, Марк? Към кой отдел беше зачислен?
— Близкият изток и Южна Азия. Шеф на отдел.
— А… да. В такъв случай… ами сигурно е работил по нещо, свързано с войната в Ирак.
— Но не можете да ми кажете точно с какво се е занимавал?
— Чакайте сега… през бюрото ми преминават купища документи… — Той пак се замисли, после направи измъчена физиономия и заключи: — Наистина не мога да кажа съвсем точно.
Тук вече не издържах.
— А не съвсем точно?
Той сви рамене. Безнадежден случай.
Озърнах се към Биан, която наблюдаваше втренчено лицето на Тайгърман. Тя каза:
— Преди това Даниълс е работил в армейското разузнаване. Познавахте ли го през онези години?
— За кои години става дума, майоре?
— Към края на осемдесетте и през деветдесетте.
— Ами… знам ли… в края на краищата срещал съм много хора от армейското разузнаване. Отдавна беше.
— Разбира се, сър. Но не е типично за професионални разузнавачи да заемат политически служби, нали?