Той ни обърна гръб и тръгна към бюрото. Излязохме и докато вратата се затваряше, го чух да казва:
— Внимавайте.
12
Уотърбъри се върна в кабинета си, а ние с Биан тръгнахме по дългите коридори към изхода и северния паркинг. По някое време тя отбеляза:
— Не мисля, че мина добре.
— Самопризнание ли очакваше?
— Не. Но поне една пукнатина в бронята му щеше да е от полза.
— Той е професионален юрист и правителствен бюрократ. Ако каже истината, ще му изсъхне езикът. А как ти се стори като човек?
— Мисля, че се оказа по-хитър, отколкото предполагах. Много надменна и самоуверена личност, висока интелигентност… такъв тип не се плаши лесно. Не се издаде… почти до края. — Тя усети изненадата ми, че е забелязала подмолния ход и попита: — Защо виновните винаги опипват почвата?
— Внимавай. Може просто да е любопитен, разтревожен заради смъртния случай сред своите хора или пък да се чуди как ще реагира пресата.
— Наистина ли мислиш така?
Усмихнах се. Тя попита:
— Постигнахме ли нещо?
— Лично аз съм много доволен от неговата словоохотливост.
— Ще ми обясниш ли защо?
— За ловеца кротката плячка е винаги най-добра.
Тя кимна и се замисли.
— Добре казано. Китайска поговорка?
— Не, ирландска. От баба ми. — Тя се усмихна и аз отбелязах: — Ето кое е важното. Мистър Тайгърман потвърди, че има нещо за криене. Длъжни сме да допуснем, че и хора по-нагоре във веригата споделят тази тайна. — Погледнах я. — Например той и твоят шеф са замесени.
— Мислиш ли? — Тя се почеса по главата и направи гримаса. — Гледай ти… как не го усетих?
— Просто казвам да внимаваш какво ще разкриеш пред Уотърбъри. Неговата вярност е преди всичко към хората, които са го назначили.
— Знам. Какво следва сега?
— Нямам представа какво следва за теб. Аз съм гладен.
— Надявах се да го кажеш. Умирам от глад. — Тя помълча и попита: — Какво ядеш обикновено? Сурово месо ли? — Това й се стори смешно и тя се разсмя. — Чакай да се сетя. Месо, картофи и бира, по това си падаш, нали?
— Позна, само че сбърка в подреждането.
— Чудесно. Знам идеалното място. Откарай ме до колата ми, после ме следвай. Заведението е само на три километра от апартамента на Даниълс.
Докато пътувахме, аз се обадих по телефона на Филис да обменим данни. Тя ми съобщи, че технически екип от Агенцията за национална сигурност работи трескаво по декодирането на съмнителните файлове. Посъветвах я да им звъни на всеки трийсет минути и да ги тормози по всякакъв начин. Тя сърдечно благодари за съвета как да си върши работата и ме попита как е минала срещата с Тайгърман. Разказах й, тя се разсмя, напомни ми да си пазя гърба и затвори. Филис не е от дребнавите началници — и затова я харесвам, — но ми мина през ума, че тя несъмнено знае колко могъщи и влиятелни хора може да подразни този случай. Хрумна ми още, че „пази си гърба“ може да означава: „настъпиш ли по мазола погрешен човек, оправяй се сам“. С тия хора трябва да се внимава.
Както и да е, открихме колата на Биан, тя потегли и аз я последвах до тесния паркинг пред невзрачен търговски център на Кълъмбия Пайк. Там спря и аз паркирах до нея. Докато слизах от колата, тя се приближи и подхвърли:
— Дано да обичаш виетнамска кухня.
Понечих да се върна в колата. Тя обаче посегна и сграбчи вратата, преди да я затворя. Разсмя се и каза:
— Идвай. Ще ти хареса, обещавам.
После с едно дръпване за рамото ме измъкна навън. Ама че яко момиче!
— Мразя риба.
— И аз. Рибите са отвратителни. Довери ми се.
Бях наистина гладен и с крайчеца на окото си зърнах на две пресечки от нас спасителната златна арка на „Макдоналдс“. Тъкмо се готвех да хукна, когато Биан ме хвана за ръката.
— Ела. Познавам съдържателката. Двама клиенти ще й дойдат добре. — Помълча и добави: — Ще ти взема късметче.
— Това не беше ли в китайската кухня?
— Добре. Ще ти гледам на ръка.
Нелепият червен надпис над входа гласеше: „Щастлива виетнамска кухня“.
— Как може храната да бъде щастлива? — попитах аз.
— Какво?
— Щастлива… там пише щастлива кухня.
— Я млъквай.
Прекосихме паркинга и влязохме в мъничко ресторантче; приличаше на долнопробна пицария — пластмасови маси, пластмасови столове, карирани покривки, но за търсачите на автентична азиатска атмосфера по стените висяха няколко пожълтели картини с лодки и дребни човечета, плевящи ориз в мъгливи блата. Миризмата беше непоносима. Казах на Биан: