— Може би защото някой най-сетне попита има ли смисъл да ги правим петдесет и девет хиляди.
— И все пак… бяхте платили твърде скъпа цена. Как можахте да хвърлите всичко на вятъра?
— Все още се мъчим да си отговорим на този въпрос. Мисля, че знаеш това.
— Отговорът е важен.
— За теб може би. За повечето от нас войната свърши преди трийсет години. Мъртвите са погребани и оплакани, оцелелите им издигнаха паметник. — Помълчах и добавих: — За повечето американци това е кратка и объркана глава от един дълъг учебник по история.
— Наивен отговор.
— Добре. Аз съм си наивен.
Тя остави вилицата и ме изгледа втренчено.
— Не си. Познавам те само от един ден, но… ти си по-умен и проницателен, отколкото искаш да изглеждаш.
— Яж си рибата.
Биан се усмихна.
— Хей, не съм казала, че си деликатен.
Тя ми допи бирата. Отворих втората кутия.
— Аз стоях от другата страна на това решение — каза Биан. — Баща ми плати с живота си. Майка ми едва оцеля. Огледай се — виж какво бъдеще получи.
— Щастлива ли е?
Биан повтори въпроса ми, после сякаш задълго се замисли над него.
— Отвори виетнамски ресторант и след почти три десетилетия едва-едва говори английски. Какво ти подсказва това?
— Че не иска да умре тук.
— Копнее за своя народ. Сестра й управлява едно сиропиталище край град Хо Ши Мин. Ние с майка ми й пращаме всеки цент, който можем да отделим. Това момче, кухненският помощник… то е от там.
— Огорчена ли си?
— Аз… не. От щастливите имигранти съм. Свикнах с Америка и тя ме прие. — Явно не й се говореше повече, защото пак смени темата и попита: — Ами Ирак? Може ли историята да се повтори?
— Защо да се повтаря?
— Има очевидни прилики… исторически аналогии.
Посегнах и взех бирата си от ръката й.
— Всяка война е различна. Приличат си само по едно: всичките са гадни и загиват добри хора.
— Прекалено опростяваш.
— Не и ако сред мъртвите си ти или някой твой близък.
— Знаеш какво имам предвид. Много хора вярват, че сме нахлули в Ирак с измислен повод, че правителството е лъгало, че войната трае твърде дълго и даваме много жертви… явно нещата не се развиват според очакванията. Обещаваха кратка и проста война. Тя се оказа сложна и кървава. Прилича на Виетнам, нали?
— Онова беше тогава, а това е сега. Бяха други времена, друг свят, друга Америка. Страната воюваше сама със себе си — негри срещу бели, млади срещу стари, закостенелият ред срещу новото. Една гадна война в чужбина просто ни дойде в повече.
— Ами ако открием, че Клиф Даниълс е направил нещо наистина лошо? Нещо наистина глупаво?
— Например?
— Нямам представа. Но погледни в какво е бил замесен. Както сам спомена преди малко, виж какво и с кого е работил. — Тя отново взе бирата ми и я пресуши. Върна ми празната кутия. — Този случай много ме изнервя.
— Този случай изнервя много народ. Ще открием каквото има за откриване, пък да става каквото ще. Не е наша работа да пресмятаме или променяме политическите последствия.
— Сигурен ли си, че постъпваме правилно?
Преди да отговоря, мобилният ми телефон зазвъня. Измъкнах го от джоба си и отговорих. Беше Филис, която ме уведоми без предисловия:
— Идвай тук незабавно.
— Къде е това „тук“?
— В кабинета ми. Пристигнаха файловете. — Тя въздъхна дълбоко. — Положението е… по-лошо, отколкото си представяхме.
13
Биан ме последва с колата си — малка и симпатична зелена Мазда за бедни момичета. Включих радиото да чуя вечерните новини в осем.
Говорителят изреди резултатите от последното проучване на общественото мнение за предстоящите президентски избори, до които оставаше само седмица. И то както десетината преди него сочеше, че нацията е разделена наполовина и резултатът трудно може да се предскаже.
Самодоволният говорител на президента се включи в ефир и описа данните като зашеметяваща победа за своя лагер, тъй като след почти четири години на власт шефът му е успял да раздразни само половината електорат.
Също тъй самоувереният говорител на противниковия лагер използва равно количество време, за да провъзгласи триумфа на своя човек, тъй като дори и след две години активна кампания половината електорат все още не осъзнава колко смрадлива гадина е той.
Но може би преразказвам думите им не съвсем точно.
Според мен се очертаваше всичко да виси на кантар до последния момент, тъй че и най-дребната политическа пръдня можеше да тласне изборите в едната или другата посока. Чудех се дали големият човек в Овалния кабинет вече е уведомен за смъртта на Клифърд Даниълс — вероятно да, и също тъй вероятно някъде в сутерена на Белия дом мрачни мъже си блъскаха главите над ситуацията.