Хрумна ми още нещо — по време тези послания съвпадаха приблизително с писмата на Даниълс до бившата му съпруга Тереза. Явно в този момент той почваше да усеща как ледът под краката му се пропуква и отчаяно размахваше ръце в търсене на опора — предаден, гневен, прегазен от събитията, озлобен и готов да си изкара яда върху когото и да било.
Погледнах часовника си. Десет вечерта. Станах и се разкърших.
Макар и двойно по-стара от мен, Филис изглеждаше удивително бодра, без нито една гънка по костюма и с идеална прическа, сякаш току-що излизаше от фризьор.
Биан не само изглеждаше също тъй свежа, но и някак успяваше да се съсредоточи върху своята купчинка, прелиствайки страниците една след друга. Може би се дължеше на рибата. Зачудих се дали и Филис не яде риба.
Филис видя, че съм станал, и ме попита:
— Какво мислиш?
— Даниълс пише като човек, който току-що е узнал, че жена му се чука с брат му.
Без да обръща внимание на грубото ми сравнение, тя отново попита:
— Разбираш ли какво четеш?
— А дали искам да разбера? — отвърнах аз не съвсем на шега.
Тя се вгледа в мен.
— Обясненията ще дойдат после. Край на почивката. Сядай и чети.
Между другото Филис е търпелива и кротка като библейския Йов. Собствените ми родители, колкото по-възрастни стават, толкова по-малко сдържаност забелязвам у тях. Не искам да кажа, че носят памперси, изкуфяват или нещо такова. Но имат склонност да дрънкат първото, което им хрумне. Понякога става много досадно — например майка ми започва всяко телефонно обаждане с изтъркания въпрос:
„Имам ли вече внучета?“ На което неизменно отговарям: „Не и с твоята фамилия.“ Татко приема това за бунт. Мама проверява дали още има начин да си осиновят дете.
Както и да е, Филис изглеждаше необичайно напрегната и може би леко развълнувана, а търпението й определено почваше да се изчерпва.
Около пет минути по-късно чух как Биан промърмори:
— Божичко!
Филис отвърна с известно облекчение:
— Е… най-сетне.
Биан вдигна една страница пред лицето си и я загледа с нескрито изумление.
После плъзна страницата по масата в моя посока. Писмото беше от Шараби и започваше с една от постоянните теми — оплаквания от некадърността на американските войници като окупатори. Някъде към средата прочетох:
Сам виждаш, че моето положение стана крайно несигурно и опасно. Моите иракски братя шиити не ми вярват. Садр и Систани правят всичко възможно да ме изместят като водач на шиитите, защото ме смятат за страхливец, който е избягал от най-страшните години под властта на Саддам, а сега работи за американците, без да проявява вярност към родината. По улиците ме наричат американска марионетка, блюдолизец на Пентагона и още по-лоши неща, които не бих си позволил да повторя. Всичко е тъй ужасно и безкрайно срамно. То представлява сериозен проблем за мен и ти трябва да разбираш, че е голям проблем и за теб, братко. Америка е моята втора родина и аз наистина съм вашият най-добър кандидат за водач на страната. Ти някога го разбираше и навярно все още го разбираш, нали? Знам, че губя доверието ти, но погледни в сърцето си и там ще ме видиш все още като добър приятел.
Срещнах се с хората, които ти описах по-рано — онези персийци от Техеран, които казват, че не харесват Систани и Садр. Те имат свои агенти в иранските разузнавателни служби и ми обещаха, че може да има размяна на информация, която ще бъде извънредно полезна за мен, за теб и за тях. Искам да си възвърна твоето доверие и знам, че трябва да ти осигуря нещо, което ще те върне в прегръдките на Томас и Албърт.
Съжалявам за неприятностите, които ти навлякох. Макар че навярно си спомняш — не аз предизвиках тия ужасни притеснения с фалшивите данни и неверните обещания. Направиха го хора, на които се доверявах, а ти също се срещна с част от тях и им повярва.
Но моите приятели в Техеран имат информация, която могат да ми дадат, и обещават, че тя ще има огромна стойност за вас — както за вашите войници тук, така и лично за теб, мой скъпи приятелю.
За жалост те настояват да им дам нещо в замяна, нещо също тъй важно. Уви, това е страна на пазарите — щом получаваш, непременно трябва и да дадеш. Затова оставям на твоя блестящ ум да реши какво мога да предложа на иранските си приятели. Лошо е, че не можем да го обсъдим по телефона, без да ни чуят ушите на вашето правителство, но трябва да ми повярваш, че онова, което предлагат, надхвърля и най-дръзките ти мечти.
Биан ми подаде няколко допълнителни страници с размяна на послания относно условията на сделката. Даниълс яростно се оплакваше, че Шараби винаги го прецаквал, съсипвал професионалната му репутация, унищожавал кариерата му, а сега неговите шефове Тайгърман и Хършфийлд заплашвали да го уволнят, ако не спаси положението. Според Даниълс нещата се свеждаха до следното: Шараби го е забъркал в кашата и сега му дължи голяма услуга — нещо изключително, и то без никакви допълнителни условия.