— Дон има богат опит с Ирак още от времето преди първата война в Залива. Той е високо ценен експерт и лично познава Махмуд Шараби. — Изчака миг, преди да добави: — Понякога е работил с Клифърд Даниълс.
Дон потвърди всичко това с кимване и лигава усмивка. Сигурно щеше да реагира по същия начин и ако Филис ни беше уведомила, че е импотентен идиот с мозък колкото бобено зърно.
Сега дойде неговият ред и той ни огледа.
— Откровено казано, никак не ми е приятно да обсъждам въпроса с вас. Разбирате ли? Но директорът заповяда… затова… — Той направи дълга пауза, после добави: — Ще ви кажа само толкова, колкото смятам, че е необходимо да знаете.
Съвсем логично попитах:
— Как ще разбереш колко е необходимо да знаем, Дон?
— Ще разбера.
Усмихнах му се.
— Значи, ако Управлението е оплело конците, сведенията стават секретни и няма да ни ги кажеш, нали?
Естествено, Дон не отговори. Изгледа ме с безизразна физиономия и предложи:
— Дали да не почнем от вашите въпроси?
— Добре. Имаше ли мерене на мускули между Управлението и Пентагона относно Ирак?
— Между Управлението и Пентагона имаше разногласия по редица въпроси. Кой да контролира разузнаването? Колко сили да хвърли Управлението за подкрепа на войската, колко за политиците? Оттам се започва всичко. — Предложи ни доста сносна имитация на усмивка. — И няма край.
— Забрави да споменеш Ирак.
Усмивката му изчезна.
— Бъди по-конкретен.
— Добре. Имаше ли разногласия между ЦРУ и Министерството на отбраната по въпроса дали да нахлуваме в Ирак?
— Да.
— Би ли описал тези разногласия?
Той пак се усмихна, което естествено означаваше: „Майната ти.“
Аз също се усмихнах и попитах:
— Тия разногласия засягаха ли въпроса дали Саддам разполага с купища забранени оръжия?
— На тази тема дори в Управлението… да, имаше… разногласия. Като цяло смятахме, че може би има оръжия, но с една задължителна уговорка.
— Каква?
— Не гарантираме за информацията. Който я приеме, сам да си бере грижата.
— Не ни ли будалкаш, Дон? Според новинарските емисии директорът лично беше уверил президента, че има оръжия.
— Може би да, може би не. Директорът обаче не е Управлението. Той е само временна фигура.
— Все още не разбирам.
— И той не разбираше — каза Дон и се разсмя. Явно обожаваше собственото си чувство за хумор.
Аз не се разсмях.
— Но сега обвиняват Управлението за неверните данни, нали?
— Да… в отделни случаи.
— Отделни случаи? Например цялата американска общественост?
— Е… нашите приятели от пресата създадоха неприятното впечатление, че Управлението носи цялата отговорност. Но това лежи на тяхната съвест, нали?
— Откъде им е хрумнала подобна мисъл?
Той не отговори.
— От източници в Белия дом? От източници в Пентагона?
Дон не отговори. Що се отнася до този въпрос, Вашингтон разполага с поразително изобилие от разузнавателни организации — над дузина. За външен човек подобно разнообразие би изглеждало излишно и може би дори абсурдно — вътрешният знае, че е истинска лудост. Но всички тези организации са напълно независими под предлог, че всяка върши нещо различно или използва различни разузнавателни средства, или предлага уникална перспектива, или служи на различни господари с различни потребности.
Това донякъде напомня средновековна Венеция с нейните омешани родове, споделящи една и съща пренаселена територия — винаги нащрек, чувствителни към обиди и напълно параноични по въпросите за влиянието, престижа и съществуването. Бюрократичните престрелки и политическите отровителства са нещо съвсем допустимо.
Но въпреки цялото това изобилие преди войната Тайгърман и Хършфийлд бяха решили да добавят още едно, свое лично разузнаване и Клифърд Даниълс бе призован за негов основател. Афишираната мисия на това малко ядро беше да пресява суровите разузнавателни данни на другите организации, да оспорва, да преосмисля, да решава дали нещо жизненоважно не е пропуснато, недоразбрано или забравено. Но някои критици твърдяха, че истинската му цел е да размесва, префасонира и обработва суровите данни, за да оправдае едно нахлуване и война.
Дон е знаел това тогава, знаеше го и сега. Силните на деня от Пентагона си бяха пробили път в разузнаването и водеха жестока война за парите на данъкоплатците, за влияние, за репутация — а сега и за прехвърляне на вината — и аз исках да знам каква е позицията на Дон. Всъщност вече я знаех, просто исках да си признае. Така, ако се разплискаше помия, всички щяхме да знаем откъде идва.