Погледнах Дон.
— Така или иначе, всички знаем, че Управлението стана изкупителна жертва. Това дразни ли те?
— Лично? Защо да ме дразни, Дръмънд? Бизнес, нищо повече.
Дрън-дрън.
— Как Шараби стана човек на Пентагона?
— Това е дълга и сложна история.
— Ти си умно момче. Дай съкратения вариант.
— Добре. — Той ме изгледа със странна усмивка, сякаш ми взимаше мярка за ковчег.
Както споменах, Дон беше самодоволен, по-точно високомерен, а това почти винаги означава и докачлив. Затова щеше да ни каже каквото той искаше да знаем, ако не го раздразнех дотолкова, че да изкопча от устните му няколко непредпазливи признания. По моя преценка беше хладнокръвен лъжец от световна величина и се преструваше на невъзмутим. Играта на котка и мишка сякаш дори му харесваше, а той несъмнено обичаше да бъде център на внимание.
Престана да се усмихва и каза:
— Шараби се свърза с нас по време на първата война в Залива. — Помълча и като че се позамисли. — Към края на деветдесет и трета… или може би в началото на деветдесет и четвърта година. Аз лично се срещнах с него.
— Каква беше целта на срещата?
— Преговори.
— Продължавай.
— Той предлагаше да ни доставя сведения за положението в Ирак. Звучеше примамливо. Направо страхотно. Истината е, че да се намерят и запазят добри източници в Ирак беше… трудно. Саддам беше безмилостен параноик. При такива условия трудно се набират сътрудници.
Той замълча и погледна Биан, която каза:
— Значи изглеждаше добре. Какво стана?
— Предложението му вървеше заедно с изисквания. Първо трябваше да се съгласим да освободим неговия народ от чудовището…
— Мислех си, че това е нашата политика.
— Беше. Малко по-късно. Но тогава — и дори по-късно — ние бяхме… нека го наречем леко загрижени относно допълнителните условия на Шараби.
Биан подсказа:
— Искал е да му дадете властта.
Той кимна.
— Искаше трона. — Помълча, след това продължи: — Твърдеше, че има на своя страна стотици изгнаници и хора в Ирак, готови да помогнат. Ставаше дума за иракчаните, вечно разделени на клики и кланове. Хванеш ли един, хващаш десетки роднини, познати и съплеменници. Те щели да събират разузнавателни данни, а след като Саддам си отидел, щели да създадат здрава основа за властта. Освен това той беше шиит, както около шейсет процента от иракчаните. И още по-хубаво, беше светски шиит, тъй че кюрдите — а евентуално дори и сунитите — можеха да го сметнат за поносим.
Биан отбеляза:
— За тогавашната ситуация кандидатурата му явно е изглеждала привлекателна.
— Идеална. Затова… аз се съгласих на среща с него. — Той пак помълча. — Доведох си и придружител. Психолог от Управлението, специализиран за бързи психологически профили на чуждестранни лидери. Много го бива. Искате ли да чуете неговата преценка?
— Разбира се — казах аз.
— Класически случай на нарцисизъм, съчетан с манипулативни личностни характеристики.
Погледнах Биан и свих рамене. Тя също.
Развеселен от нашето невежество, Дон поясни със самодоволна усмивка:
— Ще го кажа така, че дори ти да разбереш, Дръмънд. Самовлюбен мръсник с меден език, който би те прецакал за десет цента.
— За теб ли се отнася или за Шараби? Или и за двамата?
Той ме изгледа навъсено. После се обърна към Филис.
— Наистина ли трябва да търпя това?
Проницателната Филис го посъветва:
— Опитва се да те изкара от релси. Не му се връзвай, и ще престане.
Усмихнах се на Филис. Тя не ми обърна внимание и за да не я дразня, престанах да се усмихвам.
Биан каза на Дон:
— Нямам представа как стават тия неща. Вероятно се прилага процес на отсяване и онзи психолог е бил част от процеса. Нали? — Дон кимна и тя попита: — Не наложи ли психологът вето върху преговорите?
— Не става така. Психологът дава съвети; решавам аз. Той класифицира Шараби като голям риск. По-конкретно предсказа, че ще преследва свои цели, воден от свои скрупули, които по преценка на доктора бяха оскъдни и много разтегливи.
Между другото всеки път щом заговореше, Дон хвърляше поглед към Биан. Личеше си съвсем ясно какво му минава през мръсното съзнание. Колкото до нея, тя сякаш изобщо не забелязваше или погрешно приемаше интереса на Дон за интелектуално ласкателство.
Познавам жени, които дават мило и драго за подобно внимание; други мои познати не правят нищо, за да го предизвикат и проявяват застрашителна слепота пред явните признаци. Не искам да кажа, че Биан беше наивна, но тя бе живяла четири години в Уест Пойнт, където съотношението мъже-жени е около десет към едно. В подобна мъжка среда една жена или трябва да е безчувствена, или да изпадне в сексуална параноя.