Както и да е, опитах се да погледна Дон в очите и казах:
— Не съм свалял чужди правителства, затова може би не разбирам всичко. Не е ли съвсем приемлива подобна цена за свалянето на Саддам?
— На пръв поглед, Дръмънд… да, разбира се. Бих се съгласил с теб. Двуличник и лъжец срещу патологичен масов убиец. Естествено. Защо не?
— Точно това те попитах — защо не?
— Прегледах миналото му и не ми се видя… надежден.
За повечето хора надежден означава благоразумен и заслужаващ доверие; хората в Управлението обаче играят по други правила и за тях главният въпрос е дали могат да стиснат човека за топките.
Биан обаче не бе общувала с тях, затова думата й се стори малко неясна и тя попита:
— Можеш ли да обясниш?
— Ами… според теб защо е избягал от Ирак?
— Във вестниците пишеше…
— Знам какво обявиха медиите. Имал политически сблъсък със Саддам и бил принуден да се спасява с бягство. Откъде мислиш, че получиха тази история, майоре?
— Ясно. В такъв случай какво е пропуснал да спомене Шараби?
— По онова време Шараби бил банкер. Служител на средно ниво в Иракската национална банка. Господин Никой. — Той се усмихна. — За Саддам — просто нищожество. Възгледите му не са имали никаква стойност.
— Но по-късно Саддам хвърли много усилия, за да го убие. Трябва да е имало нещо.
— По времето на Саддам над три милиона иракчани избягаха в чужбина. Мнозина от тях бяха негови политически противници. Не биха му стигнали куршумите, за да избие всичките. — Дон се втренчи в Биан. — Когато си даваше толкова труд, мотивът винаги беше личен.
— Разбирам.
— Но все още не се досещаш, нали? — Той ни огледа с победоносна усмивчица и каза: — Шараби беше извършил злоупотреба. Прехвърлил около двайсет милиона долара от сметката на Саддам на своя лична сметка в Швейцария. Политиката нямаше нищо общо. — Той добави: — За Саддам това бе въпрос на чест, на принцип.
Биан отбеляза:
— Принципът, че той може да краде милиарди от своите хора, но те нямат правото да крадат от него.
Дон се разсмя и я възнагради с игриво намигане.
— Хей, това ми хареса. Ето сега още една подробност, която сигурно ще ви се стори интересна. След нахлуването открихме в дворците на Саддам десетки касети с филма „Кръстникът“.
Интересно наистина; и без никакво значение за нашия случай. За да се върнем към темата, аз казах:
— Значи заяви на Шараби, че не проявявате интерес. Какво стана после?
— В нашия занаят никога не отказваме категорично. Просто си тръгнах и оставих въпроса да виси. — За момент той се втренчи в мен. — Но по онова време Клиф Даниълс още работеше в иракския отдел на военното разузнаване и също беше на срещата.
— Да допуснем. Защо?
— Между нашите организации съществува неизбежно съперничество за добри източници. Като първи сред равните обикновено ние имаме правото на пръв избор. Понякога — добави с усмивка той — нежеланите от нас източници попадат в ръцете на нашите приятели отвъд реката. Огризките.
Внезапно хрумване ме накара да попитам:
— А онзи доктор оцени ли и Даниълс?
Дон помълча, после каза:
— Да, наистина. — Сякаш му стана весело, че съм се досетил. Той погледна Биан и добави: — Извинете ме за израза, но човекът направо се дървеше, като чуеше за анализ. Нали ги знаете колко са смахнати психолозите.
Дон намигна на Биан, обърна се към мен и с подигравателна усмивка попита:
— Ти какво мислиш?
Мислех, че не е зле да му вкарат с катетър пет-шест кила селитра. Но си припомних каквото знаех за Даниълс, миналото му, описанията на Тереза за техния брак и съвместен живот, неговите послания до нея и Шараби.
— Класическа пасивно-агресивна личност. Нали?
Отначало той малко се раздразни от догадката ми, но после каза:
— Е, вероятно не е чак толкова труден за разгадаване. Всъщност Клиф беше от онези хора, на които върху челата им е изписано: незадоволени амбиции. Непрекъснато се мъчеше да впечатли Шараби — намекваше колко е важен, колко е гениален и как умее да урежда нещата. — Пак се обърна към Биан и попита: — Какво се получава, когато събереш на едно място пасивно-агресивна личност и самовлюбен манипулатор?
Биан отговори:
— Взривоопасна смес.
Той пак се разсмя. Но за да не остане по-назад със сравненията, каза:
— Все едно виждаш как се лепва пиявица. Знаете ли, Даниълс просто сам си търсеше белята, а Шараби го дебнеше като самосвал на оживено кръстовище.