— Бъди по-конкретна.
Говедо.
Биан отвърна:
— Знаеше ли, че Даниълс предава на Шараби тази тайна?
— Не.
— Имаше ли… официално разрешение за това?
— Защо питаш мен? Мисля, че точно за това са ви…
— Нямаше разрешение — бързо вметна Филис. — Единствено директорът има властта да одобри такава размяна.
Завъртях се към Филис.
— И си сигурна, че не е одобрил?
— Не само аз. И той е сигурен.
— Кой знаеше, че сме пробили иранския компютърен код? — попита Биан. — В края на краищата става дума за извънредно важен успех с огромна разузнавателна стойност. Не бяха ли взети мерки за опазване на тайната?
— Много ясно, че бяха — обясни Филис. — С кода се занимаваше малък екип от Агенцията за национална сигурност, а в Управлението подбрахме тесен кръг от сътрудници, които да контролират използването на сведенията.
Дон добави:
— Подборки от информацията се предаваха чрез наш куриер на военното разузнаване в Багдад. Но военните оставаха в неведение откъде и как са получени данните. Можеха да ги използват и без да знаят. — Предвиждайки следващия въпрос, той ни уведоми: — Не, Даниълс не участваше в операцията и нямаше достъп до данните. Просто не беше от такъв ранг.
Замислих се над това, после попитах:
— Знае ли се със сигурност, че Шараби е разкрил тайната пред иранците?
Дон за дълго се вгледа в мен и накрая каза:
— Разсъждаваш като адвокат. Питаш се дали зареденият пистолет наистина е гръмнал, дали има жертва, дали има престъпление. — Обърна се към Филис. Тя кимна и той продължи: — Преди около три месеца забелязахме… да… имаше категорични признаци за провал. Иранците знаеха какво става. Но откровено казано, не повярвахме. Отначало. Нямахме представа как може да се е случило.
— А сега знаете. Опиши тези признаци.
— Задай друг въпрос.
— Добре. Тези признаци… неоспорими ли бяха?
След кратко мълчание Дон отговори:
— Да.
— Как? Защо?
— Навлизаш в области, които са… Виж, за целта на разследването не се налага да знаеш това. Беше огромна загуба. Недей да ровиш повече.
— Разбрано.
— Добре. Важното е…
— Защо беше огромна загуба?
— Никога не отстъпваш, нали? — Той се обърна към Филис, която пак кимна. — Добре, ще ти кажа само едно. Защото дългата ръка на иранците и до днес действа в Ирак. Границата е надупчена от маршрути за контрабанда, които съществуват от хиляда години. По тях прехвърлят големи количества пари, оръжия и хора на различни шиитски отряди и групировки. Не могат да бъдат спрени другояче освен по електронен път.
— И чрез разшифрованите съобщения вие следяхте всичко това?
— Да… следяхме. В минало време. След като научиха, че кодът им е разгадан, те взеха съответните мерки и измислиха алтернативна система за връзка, която засега устоява на всичките ни усилия. — Той погледна Биан. — Ти си била там, нали? Мисля, че разбираш от личен опит колко безценна е тази информация — и във военно, и в политическо отношение.
Биан се замисли над въпроса. След малко се приведе напред и каза:
— Това разкритие се е случило някъде около началото на шиитското въстание, нали?
Дон кимна.
— Всички послания на Даниълс са без дати. Знаеш го. Но по съдържанието на предишните и следващите известия можем да определим, че е изпратил съобщението няколко седмици, може би дори няколко дни преди шиитския бунт на Муктада ал Садр. Всъщност…
— Всъщност стига толкова по въпроса — прекъсна го Филис.
Двамата се спогледаха. Криеха важна част от историята и аз се запитах каква ли е тя. И което беше по-важно, защо не ни я разкриваха?
Тия хора могат да те побъркат — те дори на собствените си дечица не казват къде са скрили великденските яйца.
Както и да е, Дон веднага смени предавката и започна да ни изнася лекция за променящото се положение в Ирак.
— Около година след нахлуването страната затъна в гражданска война — или по-точно няколко конкурентни граждански войни — между шиити и шиити, между шиити и сунити, между сунити, желаещи да се върнат към стария ред, и такива, които искат нещо друго, плюс още три-четири групировки, чиито цели никой не разбираше, вероятно и те самите. Сред този хаос през границите прииждаха чужденци, защото Ирак се превърна в стрелбище с живи американци вместо мишени. Накратко, Чичо Сам се мъчеше да подреди мозайка с парчета, които нито си пасват, нито искат да стоят на едно място.
По някое време прекъснах Дон и попитах:
— Добре де, какъв е проблемът между тия шиити и сунити? Нали всички са мюсюлмани?
Дон ме изгледа тъй, сякаш не вярваше на ушите си.
— Да, всички са мюсюлмани. Религиозните разлики са дребни, почти незначителни. За всички мюсюлмани Мохамед е пророкът, който получил словото на Аллах от Джибрил, когото ние наричаме архангел Гавриил, и го дал на хората. Главните разлики идват от времето след смъртта му, когато избухнали спорове кой да го наследи — братовчед му Али или най-добрият му приятел Абу Бакр. Шиитите вярват, че само потомците на Мохамед могат да бъдат халифи, а сунитите вярват, че Мохамед е възнамерявал да предаде властта на Абу Бакр. На тази основа мюсюлманите се разделили на две враждуващи секти, като всяка обвинявала другата, че извращава исляма и отстъпва от правата вяра. Накрая първият водач на шиитите Хусаин и неговите последователи били избити от сунитите при една битка в Ирак. Ясно ли е?