— Така че Шараби остана да кисне в Багдад и да чака кога суматохата ще се уталожи. Но същевременно данните отпреди войната, които бяха осигурили той и хората му, почнаха да се оказват фалшиви. Из цялата страна тръгнаха екипи да проверяват посочените от Шараби обекти — никакви ядрени бомби, никакви биологични оръжия, никакви грамадни запаси от забранени химикали. За Белия дом и Министерството на отбраната това бе повече от притеснително — беше стратегическо фиаско.
— Купили са котка в чувал — подхвърлих аз. — Значи почнаха да размислят за Шараби?
— Трябваше да мислят от самото начало — отсече Дон с типичната си високомерност.
Биан отбеляза уместно:
— Но не и Даниълс.
— Да, права си — отвърна любезно Дон. — В края на краищата Махмуд Шараби беше негово творение. Той усърдно го контролираше през всичките тези години, а по-късно стана негова връзка с американското правителство. Можеше да се разведе и да избяга от жена си. Но не и от Шараби. — Дон се приведе над масата и ме погледна. — А сега… стигаме до въпроса… защо. Ти попита дали между тях двамата е имало сделка или споразумение. И сега се чудиш защо Клиф Даниълс — бивш войник, професионален държавен служител — се е съгласил да предаде страната си. В края на краищата той беше експерт по региона. Изобщо не предполагай, че не е разбирал какъв удар нанася. Знаел е много добре. — Той се приведе още по-близо и пак повтори: — Въпросът е защо.
Последното прозвуча като реплика от историите за Шерлок Холмс и умирах от желание да отговоря: „Не е ли елементарно, драги ми Уотсън?“ Но Филис четеше мислите ми и ме изгледа свирепо, затова се ограничих със забележката:
— Да, наистина това е въпросът.
— Защото Даниълс беше застаряващ държавен служител с незначителна кариера, вървеше към пенсия и Шараби щеше да се превърне в надписа върху паметника над професионалния му гроб. За него имаше един-единствен път: Шараби трябваше да стане министър-председател. Ако това се случеше, Даниълс като негов най-близък американски довереник можеше да се надява на служебно възраждане, вероятно на работа в Белия дом и на престижна титла, която евентуално да запази и след оттеглянето си. — Той хвърли поглед наоколо, за да се увери, че всички разбираме блестящата му догадка. После отбеляза: — Изречена или не, уговорката винаги е била такава. Успехът за единия означава успех и за двамата. Провалът също е общ.
Колкото и да не харесвах Дон, разсъжденията му звучаха логично. Тереза бе казала горе-долу същото, а като си припомних прочетените послания, с всички ония „добри приятелю“ и „братко мой“ Шараби просто напомняше на своя съучастник, че съдбите им са неразделни, че ако той получи голямата печалба, Даниълс може да го използва за ракета носител.
Тъй като вече бяхме навлезли в територията на хипотезите, аз попитах:
— А онзи сунитски ковчежник наистина ли съществуваше, или иранците лъжеха?
— Аз… — Дон изведнъж се спече и хвърли поглед към Филис. — Наистина не мога… Филис не ми показа страницата.
И тримата погледнахме Филис, която съчувствено кимна, сякаш не ставаше дума за нея.
Дон бързо се окопити и каза:
— Въпросът обаче е добър. Възможно ли е иранците да са пратили Шараби — а чрез него и нас — за зелен хайвер? Да, напълно възможно. Това беше поредната аматьорска грешка на Даниълс. Както се казва, купувачът да си отваря очите, нали? Винаги принуждавай източника да провери преди сделката. Сега няма как да узнаем, така ли е?
Аз отбелязах:
— Значи Шараби е пробутвал лъжи на Даниълс не само в началото, а може би и през цялото време.
Дон намигна на Биан.
— Да ме прощаваш за израза, но това може да се окаже най-обикновен вазелин, за да му го начука по-здраво. От друга страна, иранците наистина имат сериозен мотив да ни разкрият подобна личност. За съседните държави бъдещето на Ирак не е дреболия. Всички тайно подкрепят свои привърженици в страната. Иранците например желаят от все сърце да поразчистим най-мощните бунтовнически групировки на сунитите. — За сравнение той подхвърли: — Нека обърнем ситуацията; представи си, че Ирак е в Мексико. Щяхме ли да стоим настрани?
Биан попита:
— Откъде идват тия сунитски пари?
— Точно там е въпросът, нали? — Дон ни изчака да осъзнаем отговора, после продължи: — Сунитските съседи на Ирак — а именно Саудитска Арабия, Йордания и Сирия — не искат да имат обща граница с шиитски халифат. Разберете, че откакто през седемдесет и девета година иранската революция издигна аятоласите на власт, Техеран се мъчи да разпространи своята шиитска революция из целия регион. За съседите сунити Ирак под властта на Саддам беше безценна преграда, буферна зона, ако щете. С изключение на Иран, Ирак и Ливан повечето съседни държави са предимно сунитски и ги управляват сунити. Но те имат значителни шиитски малцинства, които в много случаи се чувстват политически и религиозно онеправдани, дори потиснати. Освен това има конкретни бурета с барут, които могат да избухнат и да дестабилизират целия регион. Например Ливан — също като Ирак, той е крехка и нестабилна сплав с голямо, недоволно шиитско население, което от две десетилетия се намира под контрола на иранците и сирийците. Разпалиш ли неприятности в Ливан, ще се разпрострат върху Сирия, Израел и Йордания. Ако Ирак стане шиитски, то — Дон ме погледна — ще се получат големи гадости.