— Отнасях се с него както с всеки свидетел, който може би лъже, изопачава или укрива истината. Хората без фамилии ме тревожат.
— Знам защо го направи. И точно затова се съмнявам в теб. Това не е криминален случай и не може да подхождаш към него от законова гледна точка. Аз наистина…
— Извинявай, става дума за убийство.
Тя ми хвърли един от онези погледи, които намекваха, че съм стъпил на тънък лед.
— Чуй ме, Дръмънд. Ние водим война. На война хората вършат глупости, дори подсъдни действия, които често отнемат човешки живот. Границите между глупост, некадърност, наивност и престъпен замисъл се размиват. Разбираш ли?
— Може би.
— С „може би“ няма да се отървеш. — Тя се вгледа в мен и изведнъж ми се стори, че чувам как ледът пука. — Ти си войник и по редица причини бих предпочела да останеш в разследването. Но по същите причини в момента изпитвам съмнения. Разбираш ли за какво говоря?
— Не съвсем…
И не ме интересува, добавих наум.
Тя се обърна към Биан, която явно попадаше под подозрение заедно с мен.
— Ти разбираш ли, майоре?
Биан отвърна сдържано:
— Едно по-подробно обяснение би предотвратило недоразуменията.
— Добре.
Филис се вгледа в нас. Забелязах, че пръстите й са извити и леко потрепват. За нея това бе равносилно на истеричен припадък.
Мислех си, че знам защо и че ще е най-добре да я изслушаме.
— В това управление и в организацията преди него съм преживяла седем-осем войни — уведоми ни тя. — Втората световна, Корея, Виетнам, Гренада, Панама, две войни в Залива… попълнете пропуснатото. Ако се вгледате по-задълбочено в която и да било от тях, ако погледнете отвъд избелелите фотографии и преобърнете всеки камък в този град, ще откриете отчайващо изобилие от неудачни решения, грешки, неправилни преценки, некадърност, а в някои случаи истинска лудост. Десетки хиляди хора загинаха напразно. Историците знаят едва една четвърт от истината. Аз бях тук, видях всичко с очите си и все пак едва ли знам половината. Но на война се случват лоши неща и ако те бъдат разкрити пред обществото по време на войната, нашите учебници по история биха могли… не, направо щяха да изглеждат другояче.
— Все още съм в недоумение.
— Тук нищо не е само черно или бяло.
— Аз съм юрист, Филис. Ние сме измислили моралната относителност. Недей да ми четеш лекции.
— А ти недей да ми се правиш на шериф от Дивия запад — отсече тя. — Задачата на това управление не е да се грижи за реда и закона, а да разузнава. Предлагам ти да проявиш малко… морална търпимост.
— И тя не ми трябва.
— Добре, какво ти трябва?
Стори ми се, че вече разбирам накъде бие, затова отговорих:
— Клиф Даниълс е извършил отвратителна грешка, граничеща с престъпление, може би дори няколко престъпления, включително държавна измяна. Имаме документация за действията му. Освен това разполагаме с двама високопоставени служители, Албърт Тайгърман и Томас Хършфийлд, които вероятно са знаели за престъплението, вероятно дори са дали заповед за него и може би имат пръст в цялата история или най-малкото полагат усилия да я прикрият. Да не забравяме, че е извършено убийство и те са между заподозрените. Надявам се да не те изненадам, като ти кажа, че за всичко това са предвидени алинеи и параграфи във федералните закони.
Тя се усмихна търпеливо, сякаш си имаше работа с капризно дете.
— Твърде много предположения. Какво искаш да направим?
— Каквото изисква законът. Да се обадим на ФБР. Да ги оставим да си побъбрят с федерален съдия, а после да направят каквото умеят най-добре — да четат правата на хората, да заплашват, да притискат, да разбиват врати, да сключват сделки, докато някой не издържи и пропее. Колкото и да ти е чудно, за федералните престъпления има закони и утвърдени процедури, които най-често дават резултат.
Иронията ми очевидно я засегна, защото тя отговори:
— Мисля, че имам известен опит с подобни случаи, след като съм се сблъсквала с тях трийсет-четирийсет пъти.
— И бих добавил, че Управлението се слави с майсторството си винаги да избира правилния подход.
Тя присви очи. Въздъхна дълбоко, после каза:
— Използвайки аналитичните си способности на юрист, как би описал доказателствата?
— Не разбирам въпроса.
— Мисля, че го разбираш.
— Тогава защо питаш?
— Слаби и неубедителни, нали?
— Ами… да…
— И съм сигурна, че ще попълниш липсата на доказателства с дълъг списък на готови за сътрудничество свидетели.
— Знаеш, че аз…