— И трябва да си наясно, че щом някой се обади на ФБР, правителството моментално ще засекрети цялата информация по въпроса. Разбира се, това ще бъде оспорено и, разбира се, съдиите — във война сме в края на краищата — ще подкрепят претенциите на администрацията. След двайсет и пет или петдесет години срокът на секретност ще изтече и най-сетне ще се доберем до истината.
— Може би — казах аз.
Филис се навъси.
— Никакво „може би“.
Биан, която внимателно слушаше спора ни, избра този момент, за да отбележи:
— Мисля, че тя е права.
Твърдението й ме раздразни много, защото идваше в преломния момент — и то от военен полицай, от другар по оръжие и най-вече от човек, за когото мислех, че ми е партньор.
Партньорите трябва да се подкрепят, нали? Здравата се ядосах и погледнах Биан.
— Не си спомням да съм ти искал мнението.
— Недей да ми говориш с такъв тон — отсече тя. — Казах ти и преди, не обичам да се отнасят с мен снизходително.
Огледах я по-внимателно. И тя се беше ядосала здравата.
— Съжалявам.
— Опитай пак и ще съжаляваш още повече.
Божичко. Но Филис бързо се завъртя към новата си съюзничка и я попита:
— Защо съм права?
Биан ме погледна и отговори:
— Дори при най-оптимистичния вариант има само един човек, когото можем да обвиним в престъпление. Той е мъртъв. Извън това разполагаме само с подозрения, които биха се сторили възмутителни на всеки здравомислещ човек.
Филис кимна на добрата си ученичка.
— Но вярваш ли, че тези подозрения са… имат ли някакви основания?
Биан я гледаше мълчаливо.
— Важно е — настоя Филис. — Например кога е започнала връзката между Клифърд Даниълс и Шараби?
— Преди около десет години — отговори Биан. — Дон спомена годината… деветдесет и трета или четвърта.
— На петнайсти декември деветдесет и четвърта според отчета, който е попълнил след срещата. Но докато сегашната администрация не дойде на власт, партньорството им е било безсмислено — откровено казано, нелепо и смешно. Предишният президент нямаше намерение да нахлува в Ирак. Връзката се насити със смисъл едва когато Хършфийлд и Тайгърман се завърнаха в Пентагона, а придоби сила чак след единайсети септември. — Тя се изправи и бързо закрачи из кабинета. — Сведенията и източниците, които ни подаваше Шараби, изиграха ключова роля за решението на президента да започне война. А, разбира се, бяха включени и в публичните обяснения за причините на нахлуването. Повярвайте ми, знам го. Ако не бяха тези сведения…
Тя не довърши и аз кимнах. Така казваха по новините, а Филис, която бе видяла нещата отвътре, знаеше най-добре какви решения са довели до войната и сега казваше същото.
Филис продължи:
— Дон предположи, че Даниълс сам е тласнал Шараби в ръцете на иранското разузнаване. — Погледна ме. — Ти какво мислиш?
— Inter canem et lupum — отговорих аз.
Филис преведе на Биан латинската поговорка:
— Между кучето и вълка. Може да се каже и „между два огъня“. — Тя се втренчи в Биан и попита: — Вярваш ли в това? Няма ли друго обяснение?
Биан повъртя химикалката между пръстите си.
— Не знам… Става дума за недоказано предположение, нали?
Филис спря да крачи и се приведе над масата срещу нас.
— Ние предполагаме, че Даниълс го е тласнал в ръцете на Иран. Но има и друга възможност, нали?
Имах чувството, че чувам тиктакането на шахматен часовник.
Прогоних това предположение, замислих се… и…
Мили боже!
Премахнехме ли първото предположение, стигахме до съвсем нова теория — че може би Шараби не се е нуждаел от тласък или дори леко побутване, защото вече е работел за Иран. А оттук оставаха само две крачки до малко по-широкото предположение, че Шараби е работил — от самото начало — за иранските разузнавателни служби. Биан също го бе проумяла, защото ме гледаше с широко отворени очи.
Филис каза:
— Може би Махмуд Шараби е бил… както се казва на езика на разузнаването, агент с влияние. Може дори иранците да са ни го подхвърлили специално за да подават дезинформация. — Тя понечи да каже още нещо, размисли и с гримаса на съжаление добави: — Изненадана съм, че не ни хрумна по-рано. Това е най-старият гамбит в занаята.
Мислех си, че съм виждал всичко. Но хипотезата, идеята, предположението — наречете го както щете, — че Иран чрез своя агент Шараби е вербувал първо Тайгърман, после Даниълс, после целия Пентагон и накрая Белия дом, беше почти невероятна. Почти.
Филис разбра това и каза:
— Трудно се преглъща, нали?
Не отговорих. Все още се борех с мисълта, че единствената причина за войната може да се окаже машинация на иранците, които са искали да премахнат Саддам и са подлъгали Чичо Сам да им свърши мръсната работа. Изглеждаше логично и в същото време напълно безсмислено.