Биан изведнъж се изправи.
— Май ще ми прилошее.
Погледнах я. Беше пребледняла и краката не я държаха. Тя се подпря на масата и задиша дълбоко.
Никога не приемай нещата лично — това е златното правило. Но поради пряката си, лична връзка с тази война Биан бе поразтърсена от това подозрение, отколкото аз или Филис. Мисълта, че всичко може да се окаже резултат от някакво геостратегическо мошеничество, явно я разстройваше много дълбоко. Или може би реагираше, както би реагирал всеки нормален човек на подобна шокираща теория; може би бях заприличал на Филис повече, отколкото предполагах — твърде хладен и безчувствен. Бррр, ужасно.
Мислено прехвърлих няколко пъти събитията напред-назад. Досещах се, че Шараби и иранците имат обща цел — Саддам да си иде и на негово място да дойде шиит. Нещо повече, за иранците това щеше да е податлив шиит, който им дължи голяма и позорна услуга. А и нима би имало нещо по-хубаво от това Съединените щати да поемат разходите и жертвите на една превантивна война, която повечето страни в света и растяща част от американското население щяха да смятат за неоправдана, ненужна и стратегически опасна? Малко е да се каже, че така убиваха с един куршум два заека.
Религиозните водачи в Техеран дори навярно биха го приели като своеобразно възмездие, задето някога Америка помогна на техния шах да поеме и задържи властта. Знаех също, че повечето иранци вярват и до ден-днешен, че Съединените щати някак си са предизвикали и след това раздухвали тяхната кървава осемгодишна война с Ирак — война, в която Иран е дал един милион жертви. Не е съвсем вярно. Но всеки народ има право да измисля собствената си история; не се налага тя да е вярна или точна, стига само да повдига духа на хората — дори и американците си позволяват да мажат обилно миналото с черна или бяла боя.
Случаят придобиваше едва ли не библейски мащаби — око за око, зъб за зъб, защо не и война за война? Особено сладко става, когато жертвата дори не знае, че са я прецакали.
От друга страна, не биваше да прибързваме с преценката. Добре де, тя наистина сякаш съвпадаше с всички известни факти. Но също като живота истината зависи от това през кой край на телескопа я гледаш.
Филис ни изчака да си съберем мислите, после каза: — Ние тримата сме единствените, които знаят. Плюс директора… съобщих му преди два часа. — Тя добави: — Едва не получи сърдечен удар.
Но не беше съвсем вярно и аз изтъкнах:
— Ако сме прави, Шараби и иранците също знаят.
Биан съвсем правилно отбеляза:
— Това би означавало, че те… с две думи държат за топките президента на Съединените щати.
Филис обмисли това и отговори:
— Може би. Ако това се разчуе, идната седмица няма да имаме нужда от избори. Направо е ясно кой ще влезе в Белия дом.
Което повдигаше един неизбежен въпрос. Погледнах Филис.
— Защо избра точно нас?
— Трябваше да натоваря с това най-добрия си сътрудник.
— Кого?
Тя се усмихна.
— Теб.
Беше такава глупост, че неволно се усмихнах и аз.
— Имам си причини — каза тя.
— Не се съмнявам. Бих желал да ги чуя.
Но не аз водех играта, а Филис, затова тя нареди:
— Кажи ми какво мислиш.
— Предпочитам да кажа какво знам. Ти се тревожиш за своето Управление.
— То е и твое.
Хайде де! Премълчах последното и продължих разсъжденията:
— Не вярваш на собствените си хора. Те могат да разпространят тайната, за да унищожат президента, или да я използват, за да притискат и изнудват Белия дом.
— Няма да твърдя, че тук обичат сегашния президент. Да, в Управлението мнозина имат зъб на администрацията — призна тя. После отбеляза: — Ти май нямаш добро мнение за нашите хора.
— Мисля, че са страхотни. Наистина. Не аз, а ти имаш проблеми с доверието. Затова избра нас, нали? Военните изпълняват заповедите.
— Мина ми нещо такова през ум.
— Всъщност — продължих аз — ти и твоят шеф искате да раздавате картите. Контролирате информацията, контролирате следствието, контролирате и резултатите.
Тя не каза нито „да“, нито „не“. Нямаше смисъл. Знанието е сила, особено във Вашингтон, а сегашното знание се равняваше на водородна бомба от сто мегатона. Само дето заемаше по-малко място.
Представях си как директорът сяда до онази хубава мраморна камина в Овалния кабинет, усмихва се любезно и казва нещо такова: „Господин президент, Управлението се нуждае от небивало повишение на бюджета… Да… Знам, знам.“ Млъква за момент и поклаща глава. „Времената са тежки, националният дълг е хвръкнал до небесата… да, да, без съмнение ще е трудно да се обоснове… но… ами, вижте какво… Прегледайте папката, която ви оставям. Може би там ще намерите основания да ме подкрепите.“