Филис взе един лист от бюрото и го подаде на Биан, която изчете текста и го прехвърли на мен. Беше поредното липсващо послание, този път от Шараби до Даниълс.
Клифърд, мой най-верни и скъпи приятелю, извинявам се за тъй дългото забавяне да ти предам обещаната информация. Уви, една стара арабска поговорка казва: Довериш ли се на персиец, доверяваш се на змия. Наистина, те са най-гнусният народ сред правоверните, мръсни просяци, измамници и крадливи негодници. Но както на няколко пъти ти казах, упорито твърдяха, че са изгубили дирята на онзи злодей и трябва да я открият отново, което сега твърдят, че са сторили. Както обещаваха моите персийски приятели, това е голяма риба, ковчежникът на Абу Мусаб ал Заркауи, който, сам знаеш, уби много ваши войници и ви причини големи беди. Името на човека е Али бин Паша, саудитски гражданин, който живее в град Фалуджа, в бял блок на края на Авеню Али, близо до центъра. Казват, че лесно може да се разпознае, защото му липсва левият крак, и ви съветват да действате бързо, тъй като толкова важен и хитър човек не се задържа на едно място. Виждаш, приятелю, че не съм рядко лайно, както жестоко и безпричинно ме нарече в едно от последните си писма.
— Това беше последният имейл — обясни Филис. — Изпратен е само преди два дни.
Биан ме погледна.
— Значи този човек… този Али бин Паша…
— Точно така — довърши Филис. — Вероятно е все още във Фалуджа и чака да го приберем. Но докога…
Тя сви рамене.
Аз мълчах. Надявах се да не мисли каквото подозирах.
Филис ме гледаше изпитателно с леко повдигната вежда. След като не отговорих доброволно, тя настоя:
— Е, Дръмънд?
Значи подозренията ми се оказваха верни. Исках ли да участвам? В никакъв случай — това беше лудост или нещо още по-лошо.
Първо, Али бин Паша можеше вече да се е преместил или цялата работа да излезе поредната измама на Шараби и неговите ирански приятели.
Второ, Филис криеше разни неща. В една подобна операция има много рискове дори когато знаеш какво става зад гърба ти и всичко е изпипано като по ноти.
И не на последно място, след като вече знаехме за престъпните деяния, ако пропуснехме да уведомим ФБР, ние съшо извършвахме престъпление.
Невинаги си падам по разни правила и закони, особено ако вярвам, че няма да ме хванат. Но случаят не беше такъв.
Преди да отговоря обаче, Биан се приведе напред и заяви:
— Съгласна съм. — След малко добави: — Всъщност, ако се замислите, аз съм идеалният кандидат.
— Защо? — попита Филис, без да откъсва поглед от мен.
— Воювала съм там. Познавам страната и обичаите. Владея езика и имам пресен военен опит.
Погледнах я.
— Провеждала ли си някога такава операция?
— Аз… шест месеца прочиствах някои от най-опасните свърталища на Багдад.
— Отговори на въпроса.
— Арестувала съм заподозрени, планирала съм акции срещу бунтовнически скривалища. — Явно по лицето ми се изписа съмнение, защото тя добави: — Не виждам разлика.
Имаше огромна разлика — и фактът, че не го разбираше, показваше колко е неподходяща за тази мисия. Впрочем едва ли съществуваше подходящ човек.
Като се мъчех да не прозвучи високомерно, аз казах:
— Ами… как да ти кажа… Разбираш ли…
— Нищо не казвай — прекъсна ме тя. — Аз съм военен полицай. Ти си юрист. По обучение, опит и способности съм по-подходяща от теб.
Филис се изкашля.
— Преди да стане юрист, Дръмънд беше в Отдела за специални операции. — Тя се усмихна. — Служил е две години в подразделение, изпълняващо акции почти като тази, която имам предвид. Може малко да се е поотпуснал, но казват, че било като карането на велосипед.
Беше вярно само донякъде и с тези думи Филис разкри още малко от начина си на мислене, намеренията си и любимата си тема — Шон Дръмънд.
Само че нямаше нищо вярно в нейното убеждение, че мога с лекота да се върна на старото поприще. Шон Дръмънд можеше някога да е бил същинска машина за убиване, крилата смърт, осемдесет килограма стоманени мускули и сексапил. Днешният Дръмънд имаше няколко кила в повече, нови убеждения и се бе превърнал в страшилище на съдебните зали.
Не си спомнях кога за последен път съм посещавал стрелбище или съм пробягал повече от петнайсет километра. Както ще ви каже всеки военен ветеран, най-важна за оцеляването е бързината — срещу врага или в обратна посока, в зависимост от обстоятелствата. Спомних си мъдростта, която армията набива в дебелите черепи на новобранците: „На бойното поле има два вида войници — бързи и мъртви“.