— Беше ми приятно да работя с теб, Шон. Ако някога… — Тя се усмихна измъчено. — Е, ако някога ми потрябва адвокат, дано се съгласиш да ме защитаваш.
— Поприказвай още малко в същия дух и наистина ще ти трябва адвокат.
Тя не отговори.
Направих две крачки към вратата и спрях. Не ми допадаше начинът, по който приключваше всичко. Знаех, че няма да ме послушат, но трябваше да опитам още веднъж. Нали разбирате, бях наясно, че Филис смята идеята за добра; за тия хора заговорите, предателствата и измамите са като хляба насъщен. Но Биан? Какво си въобразяваше?
Завъртях се и казах на Биан:
— Уотърбъри няма да ти позволи да го сториш. Сама знаеш.
Филис се намеси:
— Оставете Уотърбъри на мен. Със сигурност ще го убедя, че е в интерес и на него, и на Пентагона да ни даде Биан назаем.
— Ще го изнудиш.
— Ако трябва.
Казах на Биан:
— Заради Марк ли го правиш?
— Какво?
— Чу ме.
— Не го забърквай в това.
Спогледахме се. Изражението й бе като на жена, която се е събудила до напълно непознат мъж.
— Прав съм — казах аз. — Ти вярваш, че дължиш това на Марк.
— Нямаш представа какво говориш.
— Ти си отслужи своето, Биан. Сега е негов ред. Сигурен съм, че ако беше тук, и той щеше да каже същото.
— Откъде знаеш какво би казал?
— Защото, ако е и наполовина такъв мъж, за какъвто го смятам… — Всъщност дори и аз не успях да намеря завършек за глупавото клише. Приведох се над масата и стигнах на около пет сантиметра от лицето й. — Ти вече направи своето.
— Не знаех, че има ограничения за дълга към родината.
— За дълга не. За глупостта — да. — Посочих Филис. — Тя те манипулира.
— Знам какво става тук.
— Не ми се вярва.
— Аз… напълно разбирам. По-добре от теб.
— Тогава ще разбереш, че има и други начини да се свърши работата. И знаеш ли какво? Някои дори са разумни.
— И дума да не става — отвърна Биан. — Ако глупостта на Даниълс излезе наяве, това ще съсипе войната. Ще станем посмешище за света. Цялата коалиция ще се разбяга от Ирак. И всички напразни жертви… Не искам това да ми тежи на съвестта.
Филис стана и пристъпи към мен. Почука с пръст часовника си и рече:
— Каза си думата. Чака ни много работа, а времето не стига. Излез, ако обичаш.
Завъртях се и тръгнах към вратата. В никакъв случай не бих се замесил в това. Казах си думата и съвестта ми бе чиста. Действията ми щяха да изглеждат разумни пред бъдещото разследване, до което неминуемо щеше да доведе тази глупава идея.
Пак се обърнах и седнах.
Биан се вгледа в мен.
— Не ми трябват рицарските ти чувства.
— А глупостта ми?
— Сериозно говоря, Шон. Не съм някаква безпомощна девица, чакаща да я спаси рицар на бял кон.
— Не го правя заради теб.
— Тогава…
Посочих Филис.
— Ще я държа под око.
Филис се усмихна. Знаех, че е очаквала този финал; мразя да съм толкова предсказуем и реших да я лиша от удоволствието да разбере колко много ме е ядосала. Усмихнах се на свой ред.
Тя очевидно бе обмислила всичко и каза:
— И тъй, ето какво ще направим. Дръмънд, ти хващаш нашия човек във Фалуджа. Биан, ти използваш езиковите си познания и уменията за водене на разпит, за да разбереш какво знае.
Погледнах Филис.
— А ти тук с какво ще се занимаваш?
— Все някой трябва да измисли какво да нравим с Шараби.
— Значи това е морковът — казах аз.
— Докато вие сте там, можем да убием с един куршум два заека.
18
Пътуванията до военни зони обикновено са предшествани от дълга и старателна работа, месеци изтощителни тренировки, подготовка на оборудване и персонал, запознаване с района, писане на завещания и тъй нататък.
Погледнато от положителната страна, това ти дава необходимите за оцеляването познания, душевна настройка и специализирано обучение — плюс възможността шефовете да си измият ръцете, ако не се завърнеш. Откъм отрицателната страна такъв подход те обрича на дълги месеци, пълни с безсъница, страхове и студена пот.
Затова донякъде бях доволен, че разполагаме само със седем часа; от друга страна, бих предпочел да са поне пет-шест години. Бързината обаче бе изключително важна. Бин Паша можеше да се окаже параноик, който всяка нощ сменя убежището си, или напротив — да се почувства в безопасност и да свали гарда. Залагахме на второто и се надявахме да не грешим.
И тъй, Филис щедро ми отпусна пет часа за отскачане до апартамента, почивка, душ, преобличане в бойна униформа и събиране на малко багаж, а после се върнах в кабинета за два часа бърз инструктаж. В общи линии инструктажът представляваше запознаване с грубо нахвърлян план, който по думите на Филис „все още се разработва и усъвършенства“, плюс обещание след пристигането да получим окончателен вариант.