Обмислих това и отговорих:
— С други думи скачам от самолета без парашут и се надявам, докато падам, земята да изчезне.
— Не бой се. Само добрите умират млади.
— Значи ти ще живееш вечно.
Тя се усмихна едва доловимо. После поясни:
— След като пристигнете в страната, не можем да рискуваме с връзка по телефона. Нямаш представа колко подслушвателни системи действат напоследък в Ирак и около него. Естествено, за нас това е разузнавателен обект номер едно и нашите приятели от Агенцията за национална сигурност имат толкова шанс да засекат съобщенията ви, колкото и врагът. Влезете ли в страната, разчитате само на себе си.
Аз и сега не разчитах на нея, но предпочетох да премълча.
Трябва да спомена, че Биан нито се появи, нито ми прати писъмце с пожелание за успешен лов, добър път, приятно погребение или нещо от сорта. Всъщност нямаше значение, понеже според плана трябваше след ден-два да се срещнем в Ирак, ако междувременно не я прихванеше пристъп на благоразумие.
Добродушен стар доктор от ЦРУ ми би три инжекции срещу болести, за които не бях чувал, даде ми шишенце хапчета против малария и ме посъветва да не хапвам от местната храна, което едва ли щеше да представлява трудност, тъй като вече съм казвал, че за мен дори хамбургерът с туршия е връх на чревоугодието.
После ми пъхна в ръката кутийка с двайсет и четири презерватива, а аз изумено се вторачих в тях. Не страдам от липса на самочувствие, но щях да остана в страната най-много три-четири дни.
— Това ли е най-големият размер? — попитах аз.
Той се разсмя и дори се престори, че чува репликата за пръв път. Шегата беше тъпа, но когато човек тръгва на самоубийствена мисия, може да му се прости това-онова.
— По дяволите, момче — рече лекарят, — не са за каквото си мислиш. Досега никой не е довлякъл трипер от там. Ползвай ги, за да си пазиш цевта на оръжието от прах и ръжда. Ха-ха.
Ха-ха. Беше много забавен. Наистина.
След това Филис ме дръпна настрани за няколко прощални думи, които бяха кратки, но тъй трогателни и сърдечни, че дори мъничко се задавих. Каза:
— Издъниш ли се, ще ти спукам задника.
Както и да е, след малко се озовахме на паркинга, където ни чакаше военен хеликоптер. Качих се на борда, излетяхме и потеглихме към Делауер. Полетът трая почти час.
Летяхме ниско и вместо да си мисля за предстоящите неприятности, аз се записвах с гледката под нас. Честна дума, Америка е изумителна и вдъхновяваща страна. Пейзажът беше осеян с големи къщи, край много от тях имаше големи басейни и барачки, които наподобяваха старинни нужници, но най-вероятно бяха летни барчета или резиденции за смахнати лели и престарели родители.
Нашето общество, както всяко друго, представлява странна смес от богатство и бедност, охолство и мизерия. И все пак си мисля, че онова, което ни отличава от другите, е възможността бедните да станат богати, а богатите — неприлично богати или да се издънят и да отидат да чистят всички онези плувни басейни. Според мен това обяснява защо досега сме се ограничили само с една революция. Но си мисля също така, че приемаме за гарантирано след първите си двеста години Америка да оцелее още двеста и тъй нататък до безкрайност. Основите й обаче не са тъй яки и неуязвими, както предполагахме, и деветнайсет безумни убийци ни го доказаха на 11 септември. Това трябваше да е зов за събуждане, предупредителен сигнал, че лошите са тук, че те владеят нощта и ние трябва да си я възвърнем чрез храброст, воля и оръжейна мощ. Ала ето че само три години след злодеянието опашките от доброволци пред наборните комисии секнаха, а печалната, но никому ненужна история на една залязваща поп звезда, обвинена в опипване на малки момченца, засенчи подвизите на нашите храбри мъже и жени в Ирак и Афганистан.
Правеше ми впечатление и че тази война не създаде примери за героизъм или поне на американското общество не му пукаше за тях — нямаше нито самоотвержени бойци, нито доблестни пълководци. Като нация ние вече не възхваляваме войната, което за едно общество навярно е полезно и мъдро. Но когато не възхваляваме и самите войници, почвам да си задавам въпроси.
Не че Шон Дръмънд си мечтаеше тайно да се завърне като герой. Първия път, когато заминах на война, получих от баща си един суров, но мъдър съвет: „Мъртвият герой си остава мъртвец. Върни се жив, синко.“
Е, досега три пъти бях изпълнявал съвета му, като последния път здравата си изпатих, което бе или предупреждение, или покана за нов живот. Но всеки път когато злоупотребяваш с късмета, неволно се питаш дали съдбата няма да си рече: „Хей, тоя смешник си мисли, че може да бие рекорда; я да вдигнем летвата.“