Не се наложи да минавам обичайните паспортни и митнически процедури; не ми поискаха виза и валиден паспорт. Вместо бордна карта представих военна книжка и фалшива, но съвсем убедителна заповед, а самолетът бе лъскав Боинг 747, нает от военното министерство и излитащ от военновъздушната база в Доувър.
На борда имаше около двеста войници и няколко морски пехотинци, повечето от тях мъже, почти всички млади, почти всички бяха изкарали по шест месеца в Ирак и след две седмици домашен отпуск се връщаха пак там. Представете си двеста души, които току-що са приключили с две седмици пиене и чукане до припадък. Определено не беше щастлив самолет.
Заех си мястото до един армейски капитан с емблеми на пехотинец и фамилия Хаузър върху нагръдния знак. През първия час той не обели и дума — държеше на скута си дебел фотоалбум и го прелистваше неуморно, гледайки замислено снимките на красивата си млада жена и две малки близначки, чаровни като кученца.
Като нямах какво друго да правя, аз надничах през рамото му. Това явно не го смущаваше, но накрая той се озърна и попита:
— Не сте ли женен, сър?
— Не.
— Може би така е по-добре.
— Може би.
— Няма за кого да се тревожите.
— Тоест няма кой да се тревожи за мен.
— Да.
След което капитан Хаузър се впусна в дълъг, несвързан разказ за жена си Сара и дъщерите си Линдзи и Ана и как са преминали двете им седмици заедно. Много мило. Двама пътници на дълъг международен полет убиват времето със сладки спомени и забавни случки: първите стъпки на Линдзи, първото пътешествие на Ана до гърнето — по-точно първото успешно пътешествие, — как Сара никога не се оплаквала от отсъствието му, не натяквала колко е самотна, не споменавала пристъпите на страх при всяко позвъняване на вратата.
Всъщност точно това бе най-характерното за този полет, точно то различаваше тия пътници от останалите петстотин хиляди, летящи над световните океани в този момент. Те не искаха да са тук, не чакаха с нетърпение да пристигнат и никой не им гарантираше завръщане у дома.
Понякога завиждам на момчета като Хаузър; те имат при кого да се приберат, имат кой да ги чака. Не знам защо, в паметта ми изплува Биан и снимката на нейния любим годеник, майор Марк Кембъл.
Инстинктът ми подсказваше, че привидно нелогичният ентусиазъм на Биан за тази мисия има нещо общо с него, може би с примес на остатъци от негодувание заради несправедливата участ на нейния баща и заради Виетнам — една война, загубена в крайна сметка, защото Америка бе престанала да вярва в каузата. Опасно е да носиш в ума и сърцето си подобни демони — обич и призраци, живи и мъртви, човека, когото обичаш днес, и войната, която ти е отнела възможността да обичаш баща си.
Както казва Тенеси Уилямс, сърцето е най-упоритият орган. За жените със сигурност е така. Колкото до мъжете, Тенеси е пропуснал един много по-упорит орган.
Което повдигаше въпроса какви мотиви ме бяха качили на този самолет, за да тръгна към нещо, което инстинктът ми определяше като безумие, правната ми преценка — като нередно, а професионалният ми усет — като самоубийство.
Припомних си любимия съвет на баща ми: никога недей да подписваш чек с оная си работа. Мъдър съвет, тате — но както става с повечето мъдри съвети, малките камъчета обръщат колата.
Откровено казано, Биан Тран ме бе впечатлила. А ако трябва да бъда съвсем откровен, малко си падах по нея и може би леко ревнувах от майор Марк Кембъл. Тя бе уникална и завладяваща жена, истинско въплъщение на американската мечта. Стъпила на нашия бряг като невръстно дете, бедна, объркана, измъчвана от носталгия и болка за покойния си баща, тя бе успяла да овладее нов език и нова култура, да се труди упорито, да преодолее четири години в типично американската институция Уест Пойнт и вярвах, че ако разгърна служебното й досие, ще открия само блестящи характеристики.
Накратко, имах си работа с една умна, силна и целеустремена жена. Освен това от опита си с други деца на имигранти подозирах, че Биан Тран малко прекалява с патриотичната привързаност към идеалите на своята втора родина, опиянена от чувството си за дълг и може би от готовността да се пожертва за любимите хора. Интересно. Над десет процента от американските войници в Ирак дори не бяха граждани на САЩ — просто гладни младежи, опитващи се да догонят мечтата.
Мисля, че ние, родените с право на гражданство, проявяваме по-често склонност да вярваме, че заслужаваме своето американско наследство, най-вече неговите блага и предимства и не чак дотам трудностите и задълженията. Но не ми се вярваше Биан да е смахната фанатичка; напротив, сигурен бях, че я движи нещо друго, нещо по-голямо — може би обич, може би вина или и двете. Не биваше да го забравям.