Освен това не вярвах на Филис. Или по-точно на ЦРУ. През няколкото месеца работа с тези хора бях разбрал, че са добри патриоти, смели и изумително надарени, вършещи почти винаги онова, което вярват, че е най-добро за Републиката. Проблемът е, че го вършат зад димна завеса, а това понякога води до лоша преценка и което е още по-зле — до калпави резултати.
Както и да е, капитан Хаузър забеляза познато лице в предната част на самолета, извини се и отиде нататък. Това явно наложи смяна на местата, защото не след дълго един здравеняк с нашивки на старши сержант тромаво се зададе към мен. На гърдите му имаше етикетче с името Джаксън. Той ме погледна и попита:
— Ще разрешите ли, полковник?
— Ако носите семеен албум, в никакъв случай.
Той се разсмя.
— Разведен. На два пъти. Да ви разкажа ли от какви усойници се отървах?
След което се настани на седалката и изпъна крака.
На лявото му рамо забелязах знака на Първа пехотна дивизия — сегашното му назначение, — а на дясното емблемата на Трета бронирана дивизия, където бе служил в някоя друга война или при предишното назначение в Ирак. Беше типичен ветеран с онова уморено, разочаровано изражение на човек, който е видял твърде много и отдавна не му се говори за това.
— От Военната прокуратура сте — каза той. Плъзна поглед към рамото ми, където нямаше емблема на поделение. — Къде сте назначен в Ирак?
— Не съм назначен.
— Тогава защо…
— Турист съм. Може би ще ми кажете някой добър хотел.
Не е зле да има басейн и спортна зала. А най-много ще се зарадвам на добре зареден бар.
Той се разсмя.
— Ама че перко!
— Аз ли? Кой отива там за втори път? Моето е краткосрочна командировка — обясних аз. — Докато кацна и вече потеглям обратно.
— Ооо!
За момент имах чувството, че е готов да ме опердаши с яките си юмруци и да ми отмъкне униформата.
— Имам среща с клиент — казах аз.
Наистина прикритието ми беше такова, потвърждаваше го и фалшивата заповед в джоба ми. Доброто прикритие винаги се основава на факти и наистина имаше обвинен затворник, макар че засега не му бе назначен адвокат. Дори бях прегледал набързо досието му — човекът нямаше никакъв шанс.
— Какви ги е надробил? — попита Джаксън.
Моментът изглеждаше подходящ за проверка на прикритието и аз отговорих:
— Малтретиране на иракски пленник.
— Напоследък са много чувствителни на тая тема.
— Така си е.
— След онази история в „Абу Гариб“.
— Аха.
— Мене ако питате, тия там бяха банда смахнати идиоти. Какво са си мислили?
— Не са мислили. Действали са.
След малко той попита:
— Наистина ли го е направил?
— И с пръст не е пипнал затворника.
— Аха…
— Но си мисля, че седмината свидетели и строшената с приклад челюст малко ще ни затруднят в съда.
Той се разсмя.
— И на мен така ми се вижда.
С това знанията ми по случая се изчерпаха и аз смених темата.
— Е, как е там?
— Гадно.
Ако в зоната на военните действия срещнеш щастлив войник, трябва незабавно да го пратиш на психиатър.
— Но струва ли си?
Той ме разбра и отговори:
— Вече да.
— Защо вече!
— Знаете ли Тенисън? Алфред… английския поет. — После цитира откъс от стихотворение: — „Не питай, не се колебай. Победа или бой до край.“
— „Атаката на леката кавалерия“ — казах аз.
— Няма какво повече да се каже.
— Глупости.
Той се разсмя.
— Пълни глупости. — Извъртя се и ме погледна. — Преди месец изпратих две от моите момчета в ковчези, а не обичам да губя хора, по дяволите. — Мрачно сведе очи към бойните си обувки. — Сега просто трябва да си е струвало.
Погледнах към необятното синьо небе, към белите облаци под нас и зърнах в далечината реактивна следа, отправена в посоката, от която идвахме ние. Може би онзи дълъг сребрист самолет също бе пълен с войници, изкарали една година война и натоварени със спомени за дълги, тягостни дни, за ранени, осакатени или мъртви другари.
Изведнъж осъзнах, че Биан има право за едно — ние наистина можехме да провалим тази война — и тогава някои от пътниците в този самолет щяха да ме обявят за мъж на годината, а други да ме ненавиждат.
Старши сержант Джаксън затвори очи и след трийсет секунди захърка. Време беше за работа. Отворих куфарчето си, извадих дебел сноп документи, съсредоточих се и зачетох.
Спомних си старата армейска поговорка — всеки план трае до секундата, в която бъде приведен в изпълнение. Бях открил, че в общи линии наистина е така, но според мен трябва да имаш план, насоки за действие и ако наистина си се подготвил добре — действащи варианти за в случай на провал. Тук обаче разполагахме само с глупости и измислици.