Основна идея: залавяне на военнопленник. Подобни операции винаги са рисковани, тъй като лошите момчета неизменно се мотаят из своя квартал в компанията на други лоши момчета и трябва да бъдеш много бърз, иначе се оказваш военнопленник. Понякога ролите се разменят, но се смята за лош късмет да мислиш такива неща — а няма как да не ги мислиш.
За постигане на максимална секретност, вместо да разчитаме на професионалисти от Управлението или дори на военните, които можеха да проявят любопитство към Шон Дръмънд и Али бин Паша, с най-тежката част от мисията щяха да се заемат частни лица, наети от Филис.
Тези хора бяха работили и друг път за Управлението и имаха най-важната препоръка — все още бяха живи, за да изпълнят поредната задача. Както не пропускаха да напомнят, не бяха наемници, а американски патриоти, предимно бивши военни от специалните части на армията и флота, които продължаваха да служат на родината и между другото да печелят добри пари.
А защо не? Изкарват по сто-двеста хиляди на година, имат малко по-нормално началство, с което могат да спорят, а като им писне, просто си прибират парите и напускат. Нелош вариант за една бъдеща кариера на Дръмънд.
Погледнато откъм положителната страна, те са грижливо подбрани професионалисти с богат опит и не приемат работа, ако няма да я свършат.
А, да — тревожният въпрос за доверието ми към моята шефка. Не бях безнадежден параноик, но усещах още едно голямо предимство на частниците. Те отговарят единствено пред онзи, който подписва чека и не задава въпроси. Не че очаквах куршум в тила. Все пак обаче си струваше да имам едно наум.
Естествено, Филис никога не би ми причинила нещо подобно. Бяхме приятели. Нали така?
Както и да е, преди заминаването ми казаха кого да търся — някой си Ерик Файндър, мястото на срещата и дори паролите, които трябваше да си разменим. Страхотно, нали?
В куфарчето имаше карти и сателитни снимки на Фалуджа, където живееше Али бин Паша, няколко дебели папки с информация за града и Ахмад Фадил Назал ал Халайлах, йорданец по рождение с бойно име Заркауи, и неколцина негови съучастници. Между другото името на Али бин Паша го нямаше в списъка.
Според всеобщото убеждение Заркауи ръководеше свирепа групировка с неизвестна численост и неясен състав. Предполагаше се, че в нея има доверено ядро от фанатици, няколкостотин бойци и кандидати за самоубийствени атентати и вероятно няколко хиляди симпатизанти, които осигуряваха квартири, транспорт, снабдяване, събиране на сведения и други услуги.
Тия хора бяха смес от иракчани и чужденци; правеше впечатление, че местното сунитско население е предимно на тяхна, а не на наша страна. Всъщност местните смятаха Заркауи за нещо като Робин Худ, макар че взимаше пари от богатите, а на бедните не даваше нищо друго освен смърт. Напоследък обаче убиването на американци бе станало твърде трудно и рисковано, затова той се насочваше към безразборно изтребване на иракчани, което почваше да подкопава авторитета му.
Знаехме следното: неговата организация имаше разпокъсана клетъчна структура: малки групи с вертикална, а не хоризонтална връзка, тъй че лявата ръка да не знае какво върши дясната. Много от тези групи бяха заловени или поставени под наблюдение; досега обаче никой не бе успял да се добере до самия Заркауи, което повдигаше интересни въпроси.
За главата му даваха награда от двайсет и пет милиона долара. Това подсказваше, че Заркауи е много опитен, много страховит, много безмилостен, много голям късметлия или всичко това накуп.
Разбира се, не открих в справките нищо ново. Също като цялата мислеща американска общественост знаех за Заркауи и неговите зверски изцепки. Той обичаше да вижда по телевизията маскираната си физиономия и умееше да си вдига рейтинга, както казват нашите приятели, новинарите. Любимият му начин за привличане на внимание бе да прави любителски видеозаписи, на които собственоръчно обезглавява безпомощни пленници, които му създаваха сериозни проблеми със западната цивилизация. Ако случайно му попаднех в ръцете, очакваше ме славна, но много кратка артистична кариера.
Както и да е, след два часа четене и проучване си припомних, че предната — нощ съм спал само три часа. Протегнах се, прибрах документите, заключих куфарчето и след секунди заспах дълбоко.
Бих искал да кажа, че сънят ми е бил дълбок и изпълнен с приятни сънища, но когато се събудих, ето какво бях сънувал: коленичил съм върху черно килимче, до мен стоят три високи фигури с черни качулки, устата ми е покрита с лепенка, нечии ръце дръпват главата ми назад и виждам как пред гърлото ми увисва широко острие, идва по-близо… още по-близо… и…