19
Беше ме събудило разтърсването от сблъсъка между бетонната писта и колелата на боинга. Отворих очи, надникнах през прозорчето и за пръв път усетих, че нещо не е наред — летището. Невероятно, но то ми се стори познато и аз разбрах, че вече съм бил тук. Сетне главата ми се избистри и проумях къде се намирам — в Кувейт.
Втората тревожна подробност дойде, когато пилотът обяви със спокоен, невероятно безгрижен глас:
— Дами и господа, благодарим ви, че летяхте с Юнайтед Еърлайнс. За вашата безопасност бяхме отклонени от летище Багдад, където в момента съществува сериозна заплаха от ракети земя-въздух. Извиняваме се за причинените неудобства. След слизането от самолета ще бъдете посрещнати от представители на въоръжените сили, които ще ви насочат към конвоите, заминаващи в северна посока.
Не беше от съобщенията, които чуваш по въздушните линии в Щатите. Но човекът говореше тъй сладко, че за момент сякаш се пренесох в нормален полет, където предлагат на недоволните пътници талони за безплатна храна.
След това тонът на пилота изведнъж стана погребален и той добави:
— За нас беше чест да ви приемем на борда и… и от все сърце, от името на целия екипаж… Бог да ви благослови.
Пътниците само дето не ахнаха. Можеше спокойно да им пожелае на добър час и толкова.
Както и да е, самолетът спря насред широка и пуста поляна вдясно от пистата, където нямаше нито терминал, нито други самолети. Навън цареше непрогледен мрак, но летището беше добре осветено и аз забелязах наоколо да обикалят американски военни камиони.
Погледнах часовника си, който вече бях нагласил на местното време — четири след полунощ. Докараха стълба, слязохме и зачакахме вкупом, докато персоналът разтоварваше багажа ни.
Неколцина надути типове с превръзки на военни полицаи над лактите и списъци и фенерчета в ръцете почнаха да делят войниците на групи и гръмогласно да ги упътват към различни места за чакане в зависимост от военните им части и местоназначенията в Ирак. Армията се слави с ефикасност, но тази слава рядко е заслужена и оттам идва неофициалният армейски девиз „Бързай и чакай“. Истинска ефикасност има само когато нещо е в полза на военните — тогава най-често го свършват по инстинкт както трябва.
Със старши сержант Джаксън си стиснахме ръцете и си пожелахме късмет. Тихичко се отделих от групата, уверен, че Филис е узнала за неочакваното отклонение и предприема необходимите мерки.
Не бих доверил на Филис живота си. Но определено вярвам, че ще ме достави там, където тя желае да бъда.
Между другото времето беше приятно, с температура около двайсет и пет градуса и без помен от дъжд — категорично по-хубаво от октомври във Вашингтон. Но на Бермудите сигурно беше още по-хубаво.
След като поскитах насам-натам, забелязах един войник да осветява с фенерче набързо надраскана табела „ПОЛК. ДРЪМЪНД“.
Приближих се до него и си признах, че става дума за мен; в замяна той козирува небрежно и ме уведоми, че името му е Карл Смит, ефрейтор от Осемнайсти транспортен батальон, след което обясни, че ще бъде мой шофьор за пътуването до Багдад.
Отделих малко време за задълженията на старши офицер, задавайки на Смит няколко дребни въпроса, а той изпълни своите, като ми отговори кратко и неохотно. От висшестоящия се очаква да проявява личен интерес към своите подчинени, независимо колко ще продължат отношенията им. Формално погледнато, това се нарича загриженост и създаване на контакти. Но отдавна съм забелязал, че обикновено характерът на тези въпроси — семейно положение, родно място, най-близки роднини и тъй нататък — удивително съвпада с данните, които един офицер трябва да знае при съставяне на известие за смъртен случай.
Както и да е, Карл Смит имаше тъмна кожа и тъмна коса. Сподели, че е на трийсет и две, тоест доста стар за ефрейтор, разведен (и адски щастлив от това), родом от Алабама (и адски горд с това) и също като мнозина негови връстници в пристъп на яростен патриотизъм се беше втурнал към наборното бюро един ден след 11 септември — решение, което днес смяташе за адски прибързано.
За шофьор изглеждаше необичайно слаб, но навярно разполагаше с доста свободно време и го прекарваше в гимнастическия салон. На войниците е забранено да пият в зоната на военните действия, а арабските жени не си падат по християни. Когато те лишат от всичко останало, насочваш се към най-лошия порок — гимнастическите упражнения.