Карл ме поведе към един прашен джип; метнах торбата на задната седалка, настаних се отдясно и потеглихме с пълна газ. Между другото военните джипове нямат нищо общо с онези лакоми бензинови чудовища, които напоследък са тъй модерни сред разглезените холивудски звезди. Първо, използват дизел, освен това са по-примитивни и напълно лишени от щуротии като звукоизолация, климатик или каквито и да било развлекателни системи, а седалките им напомнят инструменти на Инквизицията. Но както казват нашите китайски приятели, една голяма добродетел изкупва хиляди гафове; с облекчение забелязах единственото удобство, имащо значение по тия места — най-модерна броня.
Излязохме от летището — Смит размаха на пропуска военното си удостоверение, — после около час карахме с максимална скорост по тесен асфалтов път и се присъединихме към военен конвой, пътуващ на север по печално известното шосе № 8.
Конвоят представляваше дълга колона от бензиновози, тежки камиони, натоварени с големи зелени сандъци, автовози за доставка на нови бронирани коли и сред всичките тия уязвими машини се мяркаха танкове и брадлита, с които да погнем туземците.
— Ще караме най-отзад — обяви Карл. — По-добро място няма.
— Нещо ме залъгваш. Ще обираме праха и пушилката.
— Вярно… само че, като залагат бомби край пътя, избират за цел коли от челото или средата на колоната. Така става страхотно задръстване и могат да стрелят по неподвижни мишени. — Карл добави: — Прах или шрапнел? Вие сте началството.
— Кое е по-лошо?
Той се усмихна весело, после ми подхвърли очила и зелен парцал, който вързах пред носа и устата си.
За щастие Карл Смит не се оказа бъбрив, но, от друга страна, не спадаше и към тихите. Почти през цялото пътуване си подсвиркваше кънтри мелодии — както повечето провинциални южняци умееше да свирка шумно и пронизително, — а аз разпределях времето си между неспокойна дрямка, преглеждане на документите в куфарчето, запушване на ушите с пръсти и съжаления, че нямам пистолет, та да застрелям Карл или себе си. Мразя кънтри музиката.
Около пладне той ми подаде обяда; тъй като бях проспал вечерята в самолета, вече ми прималяваше от глад. Обядът представляваше стандартна армейска дажба и самият факт, че се смяташе годен за ядене, доказва наличието на чувство за хумор у военните.
Още след първата хапка си спомних защо не искам да бъда в бойните части.
Както и да е, пътуването трая около тринайсет часа и ако не се брои минаването през един голям град скоро след тръгването, през повечето време пейзажът наоколо беше ужасен и монотонен — равна пустиня, съчетаваща красота и жестокост, докато не навлязохме дълбоко навътре в Ирак, където взеха да се появяват признаци на живот: палми, паянтови сгради, срутени колиби и разбити автомобили край пътя, а понякога в далечината се мяркаше село, построено навярно около кладенец, оазис или мексикански ресторант. За последното се шегувам. Но защо ли човек би се заселил в такъв пущинак?
Гледката ми напомняше за изоставените американски градчета насред пустинята Мохаве, които някога са имали причина за съществуване в ония далечни и негостоприемни места — златни мини, залежи от боракс или спирки на конната куриерска служба, — но днес са се превърнали в изпепелено мъртвило. Някои от тия призрачни градове са станали живописна гледка, в други все още живеят шепа упорити и ексцентрични хора — самотници, чудаци и отшелници — изгнаници от суматохата на американския живот или може би бегълци, търсещи укритие от полицията. Но какви бяха жителите на тия самотни иракски селца?
Не можех да проумея бездната между тези хора и типичния млад американски войник, който би изпаднал в истерия, ако го лишат от компютърната игра, мобилния телефон, чатовете, кабелната телевизия и закусвалните. Всъщност всички тия неща ги имаше и тук, във военните бази, и след като се завърнеха от дневните битки срещу бунтовниците, вечер войниците пращаха електронни послания на роднините и приятелките си, играеха компютърни игри или се ровеха из порнографските сайтове, което навярно е съвсем нормален начин да се разсееш и да забравиш преживяното през деня.
Войниците във Виетнам по времето на баща ми също поддържаха връзка с предишното си битие, с американския начин на живот, с онова, което армията свенливо нарича „човешки контакти“. Техните врагове живееха в джунгли и се хранеха с ориз и сурова риба, а в това време към американските бази летяха хеликоптери, натоварени със студена бира, броеве на „Плейбой“, пица и дългокраки момичета от естрадната трупа на Боб Хоуп, все нагледни примери за какво се сражават.