Единият начин за потушаване на бунт е да се слееш със средата и културата — да се превърнеш в туземец — и да победиш местните жители в собствената им игра. Разбира се, американците никога не са го харесвали. Ние преобразяваме културата и средата според нашите интереси.
Някой ден край това шосе щеше да гъмжи от закусвални, търговски центрове и мотели за гладния уморен пътник със задължителен Коран върху нощното шкафче, молитвено килимче пред леглото и стрелка, сочеща направлението към Мека. Навярно точно против това се сражаваха бунтовниците, също както Хитлер, Тоджо, Мао и Сталин преди тях. Много им здраве. Сигурно някой ден внуците им ще гледат миналото и ще се чудят за какво е била цялата врява.
От време на време насреща ни се задаваха бавно американски военни автомобили, устремени натам, откъдето идвахме, към Кувейт, а зад тях пъплеха иракски коли, автобуси и камиони, чиито шофьори несъмнено отправяха наум твърде лоши думи към окупаторите. Да изпревариш военен конвой в тази страна е също такъв риск, както да пресечеш на червено в Ню Йорк.
Ако не се брои непрестанното подсвиркване, Смит през цялото време запазваше едва ли не свръхестествена бдителност, оглеждаше като робот крайпътната ивица за всичко нередно или поне малко съмнително: мъртви животни, захвърлени варели или разбити коли — обичайните прикрития за самоделни бомби. Щом нещо не му допаднеше, той за по-сигурно изкарваше джипа от пътя и караше няколкостотин метра през пясъците и камънака.
Все по-често минавахме през порутени селца, където парцаливи хлапета стояха край пътя с протегнати ръце — молеха за храна, пари или дребни предмети. Явно успяваха да научат по нещо от войниците в конвоя, защото, когато идваше наш ред да минем край тях, всички ни махаха за сбогом със среден пръст.
Може да беше местен жест, един вид пожелание за успех и добро здраве. А може би не.
Е, дотук с туристическите подробности. Късно следобед почнахме да подминаваме по-големи градчета, а привечер навлязохме в покрайнините на голям град, чиито характерни черти познавах от телевизията. Озърнах се към Смит.
— Багдад?
Той се облегна назад и разкърши рамене.
— Така изглежда.
— Имам среща в Зелената зона — казах аз. — Знаеш пътя, нали?
Той кимна.
Погледнах часовника си. Бях закъснял с шестнайсет часа за срещата с Ерик Файндър, но щом Филис ми беше уредила превоз от Кувейт, вероятно се бе погрижила и да отложи срещата.
После Карл каза:
— Само че не отиваме там. — Погледнах го и той добави: Кървав прилив се надига.
След кратко стъписване отговорих:
— И навсякъде залива кротката невинност.
Ако ви интересува, това е ексцентричната представа на Филис за парола — откъс от поема на Йейтс. Разбирах, че донякъде този стих представлява поетична метафора за операцията и тъй нататък. Но златното правило на оперативната работа е всичко да бъде пределно просто и дори глупаво.
Така де, Карл можеше да рече „две“, а аз да отвърна „три“. Все тая.
Изглежда, бяхме настроени на една вълна, защото той попита:
— Кой измисли тия тъпотии?
— Моята шефка.
Той се изблещи. Сигурно се питаше дали не е заразно.
Аз също го гледах.
— Ти ли си Ерик Файндър?
— Не. Пак съм си Карл Смит. Ще те откарам при Файндър.
— Трябва да има основателна причина да ме излъжеш и да не се представиш.
— Трябва.
— Бих желал да я чуя.
— Защото през целия път щеше да ми задаваш тъпи въпроси. — Той пак се загледа напред. — Не обичам празните приказки.
За да потвърдя опасението му, казах:
— Разкажи ми за вашата група.
— Какво по-точно?
— Колко души сте?
— Петнайсет. Но в момента участват само десет. Заповедта е да ограничим броя до минимум.
Естествено. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.
— Що за хора са?
— Повечето са бивши рейнджъри или командоси от „Делта“. Двама от специалните части на морската пехота и един от ударните екипи на нюйоркската полиция. Много е смешен, като се разприказва. — Той ме погледна и добави, вероятно във връзка със собствения си опит: — „Делта“. Пет години.
— Имате ли си название?
— Не. Честно казано, предпочитаме да не ни знаят. Не се занимаваме с охрана на частни лица или здания като другите групи.
— А с какво?
— С мокри поръчки.
Сподели го небрежно, сякаш бях длъжен да знам, че той и неговият екип са се специализирали да унищожават живи цели. Всъщност сега малко се притеснявах, че съм го смятал за прост шофьор. Можеше да се похвали с отлична физическа форма, но освен това беше изключително съсредоточен и хладнокръвен. Обикновено мълчаливите не разсъждават много; но може би неговите мисли не бяха за пред хората.