Някога разпознавах от пръв поглед опасните личности и благодарение на това оцелях в три конфликта, макар че при последния сблъсък същите хора спечелиха няколко точки, като ми вкараха два куршума. Но онзи Шон Дръмънд беше загубил тренинг; не биваше да забравя това, ако искаше да оцелее. Попитах Смит:
— Какво знаеш за мисията?
Той се усмихна.
— Каквото трябва да знам. Защо?
— Знаеш ли за какво точно става дума?
Той поклати глава.
— Плащат ни щедро, за да не знаем.
— Колко?
— Петдесет бона на човек. Плюс разноските.
Подсвирнах.
Той се озърна към мен и настоя:
— Хей, ние не сме наемници.
— Тогава защо не свършите тая работа за сметка на заведението?
Това не му се видя забавно. След малко попита:
— А ти какво знаеш за Фалуджа?
Посочих трите дебели папки в скута си.
— Четох и запомних наизуст всяка подробност от тия справки на Управлението.
Той попита с леко съмнение:
— И какво казват?
— Че ще съм идиот, ако припаря там. Той кимна одобрително, но на глас каза:
— Друго не ти трябва да знаеш. По тия места знанието понякога става опасно. Прави каквото ти кажа и дори за миг не си въобразявай, че разбираш какво става. — Погледна ме и сподели: — Ние често ходим във Фалуджа.
— Без майтап? Откъде мога да си купя пощенски картички?
Той не обърна внимание на нервната ми ирония и поясни:
— Управлението ни наема да маркираме сгради.
— И какво означава това?
— Че се мотаем из града и дебнем за чужди наемници. Зърнем ли някого, проследяваме го до свърталището. Слагаме на сградата електронен маркер, обаждаме се и стоим наблизо да видим дали онзи тъпак няма да се изпари.
— А после?
— После… ами след около час идва Ф–16, пуска голяма ракета, тя засича сигнала на маркера и бум. Няма къща, няма тъпаци.
Работата изглеждаше интересна и ми се искаше да узная повече, но той продължи:
— Лошото е там, че тъпаците прииждат към Фалуджа. Нали са сунити… И не просто сунити, а уахабити като саудитците. Щури фанатици. Разбра ли? Не се погаждат дори с останалите сунити и самият Саддам си имаше неприятности с тоя град. Накрая рече майната му, много е сложно. И вдигна ръце от тях.
Кимнах. Макар да бе казано по-цветисто и лаконично, това съвпадаше с историческите и социалните справки, които току-що бях зазубрил от пътеводителя на ЦРУ. Дори нашите американски градове си имат свои чудатости и особености, тъй че, когато работиш там, трябва да ги знаеш и да се приспособиш, инак биеш на око като пъпка върху носа на абитуриентка. Така де, веднъж тръгнах из Бостън с каскетче на „Янкис“ и тениска с надпис „Никсън е върхът“. Едва се отървах жив.
Доколкото разбирах, хората от Фалуджа бяха по-особен народ — просто душни, мрачни и избухливи. Не обичаха да им се месят пришълци, а най-много мразеха християни да си пъхат носа в техните дела. Спомних си, че преди седем месеца морските пехотинци предприеха масирана атака и сраженията станаха тъй свирепи, че командването им нареди спешно да се оттеглят. Нашите твърдяха, че това било, за да се избегнат цивилни жертви; противниците разправяха, че било заради тежките загуби на пехотинците.
Както и да е.
— Сега бунтовниците владеят града — продължи Смит. — Имат си собствена полиция, имат доносници и шпиони навсякъде, имат и наказателни отряди, дето те погват за част от секундата.
— Ясно.
Забелязах, че той се откъсна от колоната и напусна шосето. Отминахме центъра и навлязохме в странични улички, които в тази част на света се смятат за квартали на средната класа. По слънцето определих, че се движим на запад, а от папките на ЦРУ си припомних, че нататък е окото на бурята — сунитска територия, ядро на недоволството и омразата към американците.
От новините знаех, че в градския център има разкошни широки булеварди с финикови палми, изискани хотели, впечатляващи правителствени сгради и великолепни дворци, родени от грандоманските мечти на Саддам да превърне Багдад в Париж на Средния изток, макар че крайният резултат приличаше по-скоро на вавилонски Лае Вегас.
Но извън лъскавата помпозност на този потьомкински център, където се движехме в момента, уличките бяха отчайващо тесни и направо мизерни. Къщите се притискаха една в друга и никъде не видях дървета, треви или храсти.
Уличното движение беше доста оживено — множество пешеходци, малки камиончета, натоварени със стоки и зеленчуци, и всевъзможни марки европейски и японски коли, повечето от които изглеждаха стари, макар че е трудно да се прецени в тая част на света, където слънцето и пясъкът състаряват преждевременно хората и автомобилите. Намалихме скоростта и след малко аз попитах Смит: