— Къде ме водиш?
Той посочи с пръст към една къща в края на улицата — тясна едноетажна сграда от бетон с бежова или мръснобяла мазилка, решетки на прозорците, оранжев керемиден покрив и грамадна сателитна чиния, щръкнала като брадавица отстрани. В Щатите биха я нарекли „средиземноморско ранчо“, както и съседните къщи, които бяха напълно еднакви по стил и размери. В този квартал нямаха повод да си завиждат на жилищата. Обикновено това поражда добросъседски отношения, но в случая едва ли беше така.
— Нелегалната ни квартира — обясни Смит.
След малко той отби към двуместен гараж, чиято двойна врата беше оставена отворена за наше улеснение. По това се досетих, че ни очакват. Отдясно беше паркирано грозно, отровнозелено пежо от осемдесетте години.
Знаех, че малко иракски къщи имат гаражи, а двойният гараж изглеждаше връх на лукса; вероятно това бе изиграло решаваща роля при избора на квартирата. Все пак военните джипове са чудовищно широки и едва след няколко предпазливи опита Смит успя да влезе в гаража, без да одраска пежото. Той паркира, изключи двигателя и каза:
— Слизай.
Докато слизах, той изтича зад колата и бързо затвори вратата на гаража. После отиде до пежото, отвори задната врата, измъкна наръч дрехи и почна да ги разделя.
Извади черно фередже и абая — дълга, торбеста черна роба — и ми ги подхвърли.
Без повече церемонии Смит свали американската униформа и навлече черни джинси, тъмна фланела и протрити маратонки „Адидас“. С черната си коса, мургавото лице и това облекло наистина приличаше на арабин. Вдигнах роклята и я огледах отблизо.
— Първо, така ще прикрием типичната ти американска хубост — отбеляза Смит. — Второ… говориш ли арабски?
Поклатих глава.
— Е, значи това е положението. Тук никой не говори с чужда жена.
Очевидно тези хора бяха обмислили всичко. Карл Смит ми изглеждаше компетентен, предвидлив и добре запознат с местната култура; как му изглеждах аз, е съвсем друг въпрос.
Навлякох абаята и се зачудих как да си сложа фереджето. Накрая, раздразнен от неумелите ми опити, Смит се пресегна и рече:
— Ето така. — Нагласи го сръчно и ме потупа по рамото. — Запомни как се прави.
Докато той прибираше торбата и куфарчето ми в багажника на колата, аз се погледнах в страничното огледало на пежото. Както казах, Смит можеше да мине за местен жител; проблемът обаче беше в мен — дори и фереджето не можеше да прикрие напълно вида ми на чужденец. Но един наблюдател би трябвало да се вгледа отблизо, за да различи сините ми очи и гъстите мъжки вежди, а стигнеше ли се дотам, вероятно щяхме и бездруго Да сме разкрити.
Смит пъхна в ухото си слушалка, свързана с миниатюрен микрофон, и завъртя настройката. После изрече в микрофона:
— Тук Смит. Готови за действие.
Нямах представа с кого говори, но липсата на предисловия подсказваше, че обаждането е очаквано и че вероятно сме под наблюдение. Той изслуша какво говорят отсреща.
— Аха… добре. Да, ще внимавам.
— За какво ще внимаваш? — попитах аз.
— Не е твоя работа.
— Ако си искаш петдесетте бона, значи е моя работа.
Той се вгледа в лицето ми.
— Няма да създаваш неприятности, нали?
— За какво ще внимаваш?
Погледът му стана студен.
— Самоубиец с бомба е претрепал доста народ на едно място по предвидения маршрут. Армията блокира пътищата. Ще гледаме да заобиколим.
— Ясно.
Това бе първият, но съвсем недвусмислен сигнал, че в Ирак е гадно.
Смит продължаваше да ме гледа втренчено.
— Оттук нататък сме в бойна обстановка. Разбрано? Най-малкото своеволие, най-дребната грешка… и сме мъртви.
— Няма проблеми.
Заобиколих пежото, отворих дясната предна врата и понечих да седна.
Смит ме погледна и рече:
— Хей, приятел… Арабските жени никога не пътуват отпред.
— Ясно.
Настаних се отзад, той отвори вратата на гаража, седна зад волана и бързо потеглихме към зловещите улици на Багдад.
20
Пълен мрак.
Поехме на север през предградията и накрая подкарахме на запад по шосе 10, което свързва Багдад с Фалуджа.
Смит не сваляше слушалката от ухото си и от време на време провеждаше с колегите си кратки и чисто делови разговори. Доколкото можех да преценя, пред нас се движеше кола, която да засича евентуални пречки, а друга ни пазеше откъм гърба.
Това засили впечатлението ми, че тия хора знаят какво вършат. Дано, защото аз изобщо нямах представа.