Макар че Фалуджа е само на петдесет километра от Багдад, движението се оказа доста натоварено, най-вече заради бавните американски военни колони, които напълно задръстваха шосето. По някое време Смит сподели:
— Много военен транспорт има тая вечер. Странно. Повечето иракчани и дори военните предпочитат да се приберат още по светло.
Малко по-късно той посочи надясно и каза:
— Затворът „Абу Гариб“. Хей там… Виждаш ли?
Погледнах и не видях нищо освен светлините на няколко индустриални сгради. Може би щях да се върна през деня и да видя най-голямата забележителност на Ирак в цялото й великолепие. А може би не.
След като излязохме от Багдад, аз забелязах, че градчетата изглеждат по-бедни, порутени, същински бордеи. А според информацията на ЦРУ в момента се движехме през по-заможната и развита част — Сунитския триъгълник, — където Саддам хвърлял пари заради своите събратя по религия, сунитите. Вероятно в шиитските области градчетата изобщо не бяха за гледане.
Погледнах часовника си — наближаваше девет.
— Кога започваме?
Видях как той ме погледна в огледалото.
— Мислех, че знаеш.
Тъй като не исках да разбере колко съм бос, отговорих:
— Искам да знам дали няма промени.
— Тази нощ.
Тази нощ?
— Исках да кажа… по кое време?
— Обикновено е най-добре около два след полунощ.
Мислех, че разбирам, но все пак попитах:
— Защо?
— Защото по това време повечето бунтовници спят. Ако стане нещо, ще са доста замаяни. Така разполагаме с един час за влизане, час за отвличането и час за измъкване. Може би трийсет минути по-малко, ако стане гаф. Разбра ли? — А ако се забавим?
— Ако до пет сутринта не сме се измъкнали, най-добре е да се покрием до утре вечер. Бунтовниците разполагат постове за засичане на американски шпиони. — Той добави: — Не се бой. Имаме нелегални квартири във Фалуджа.
След кратко мълчание Смит ме уведоми:
— Обектът може да се премести всеки момент. Някои от тия хора не остават да спят по два пъти на едно място. — Погледна ме в огледалото. — Чакахме те преди петнайсет часа. Това време беше предвидено за инструктаж и подготовка. Ще се справиш ли?
— Имам ли избор? — отвърнах аз. — А може онзи да се е изнесъл вчера.
— Може.
— Донякъде се надявах в пристъп на угризения да се предаде, преди да пристигна.
Смит се усмихна насила.
— Е, знае ли човек… Двама наши наблюдават сградата.
— И какво виждат?
— Там наистина има бунтовници. Поне петима. Може би повече. Не се събират на големи групи. Някой май засича скривалищата им и ги бомбардира, затова сега гледат да се разпръскват. Няма начин да разберем дали точно твоят човек е там.
Няколко минути по-късно Смит отби надясно от шосето и пътувахме още пет минути, преди да изключи фаровете. Нататък продължихме в пълна тъмнина. Излязохме на черен път, друсахме се стотина метра и накрая той спря и изключи двигателя.
Завъртя се и ме погледна.
— Другите ще пристигнат след няколко часа. Опитай се да поспиш.
Надяна очила за нощно виждане, слезе от колата и бавно се завъртя, оглеждайки околностите.
След като очите ми привикнаха с мрака, видях наоколо равно поле без никаква растителност. На три-четири километра от нас се мержелееха няколко зле осветени селца. Общо взето, добър сборен пункт. Смит можеше да види кой идва още от два километра, което надхвърля прицелната далекобойност и на най-добрия снайперист. Затворих очи и се замислих какво следва. Ако проникнехме във Фалуджа живи и здрави, ако Бин Паша беше в сградата и ако наистина го хванехме — с което трикратно нарушавах армейското правило, че само глупаците предполагат, — пак оставаше досадният въпрос какво да правим с човека, след като ни падне в ръцете. По план Смит и неговите хора трябваше да ни върнат в Багдад, където щях да се срещна с Биан. Ако всичко вървеше по разписание, тя вече ме чакаше със специално нает самолет на багдадското летище.
Щеше да я придружава лекар от Управлението — напълно излишна предпазна мярка, увери ме Филис, макар че никога не е зле да предвиждаш най-лошото. Като знаех каква е Филис, докторът сигурно щеше да се казва Менгеле и да си носи в чантата серум на истината, електрошок, клещи, клечки за под ноктите и тъй нататък. Но може би само си фантазирах. Или пък наистина познавах Филис.
Така или иначе, Биан имаше прикритие като моето — че трябва да откара до Щатите американски военнопленник заедно с адвоката му. Разбира се, пътникът щеше да е Бин Паша, името на адвоката е ясно, а целта нямаше да е Америка — където Бин Паша би попаднал под закрилата на закона, — а място, където няма да има права и това би му помогнало да пропее за колегите си.