Оставаше главният въпрос: а след това. Не ми се вярваше Бин Паша да е от приказливите. Имахме работа със закоравели терористи — хора, които на драго сърце забиват коли, натоварени с експлозиви, в цивилни тълпи или военни колони.
Това не ме засягаше — моята работа беше да доставя пленника на Биан; от нея се искаше да му развърже езика. Но се надявах двете с Филис да са измислили нещо по-добро от вариантите, които ги чух да обсъждат, преди да потегля. С тази успокояваща мисъл аз се унесох в дрямка.
Сякаш само след миг някой затропа по предното стъкло. Сигурно съм подскочил, защото Смит каза:
— Спокойно. Това е Файндър.
Задната врата се отвори и аз излязох. Погледнах часовника си и видях, че съм спал дълго — беше един и петнайсет. Не виждах, но усещах как Файндър ме оглежда в тъмното. После той каза:
— Добре дошъл в Ирак, полковник. Дълъг път си минал.
— А ти си си избрал калпав занаят.
— Не се заблуждавай. Парите са адски добри.
— Но, разбира се, не го правиш заради парите.
Той се разсмя.
— Глупости. За какво друго?
Въпреки тъмнината успях донякъде да го разгледам: нисък, около метър и шейсет и пет; възраст малко над трийсет и пет; кожа черна; стройна фигура и невероятно изящни черти на лицето. Разбира се, на бойното поле ръстът няма значение — важен е размерът на пушката. Гласът му обаче беше плътен и властен.
— Твоята партньорка те изпревари — съобщи той. — Свърза се с мен преди пет часа.
— Партньорка?
— Да, Тран. Майор Тран. Партньорка ти е, нали? Сега е в колата ми.
Преди да се опомня, гласът на Биан изрече от тъмното:
— Промяна на плановете, Шон. Идвам с теб.
Погледнах към нея.
— Не, връщаш се в самолета.
— И аз се радвам да те видя.
— След седем-осем часа още повече ще се радваш. В Багдад, както предвиждахме.
— След като ти потегли, разговаряхме с Филис. И решихме…
— Аз ли командвам акцията или вече не?
— Ами… да. Това няма нищо…
— Добре. — Погледнах Файндър. — Дамата иска да се върне в Багдад. Незабавно.
Тя също погледна Ерик Файндър и твърдо заяви:
— Дамата не иска нищо подобно. — После се завъртя към мен и отсече още по-решително, но не толкова любезно: — Трябва да си поговорим насаме.
Не можех да различа изражението на Файндър, но и без това си представях какво мисли: Захванал съм се с опасна и трудна мисия, а онези глупаци от Вашингтон ми пращат двойка смешници.
Хванах Биан за ръката и я дръпнах на петнайсетина метра от Файндър. Завъртях я към себе си и казах:
— Няма да стане.
— Прав си, с тая рокля нищо няма да стане. Изглеждаш смешен.
Тук трябва да отбележа, че тя също беше с абая и фередже и изглеждаше много добре, дори страхотно. Имаше много красиви очи. Тайнствени.
— Биан, не съм в настроение. Разбра ли? Аз…
— Как изглеждам? — прекъсна ме тя.
— Ще кажа на Файндър…
— Чудя се как жените носят по цял ден тия неща — грозни, запарващи и неудобни. От друга страна обаче, не трябва да си бръснеш краката, да обуваш чорапи или да си правиш прическа. И ако лепнеш два-три килограма отгоре, никой не забелязва. Може пък да са по-умни от нас.
— Престани да си правиш оглушки.
— Започни да се държиш любезно. Може и да те изслушам.
Дълбоко въздъхнах и се опитах да си възвърна обичайната безгрижна любезност. Усмихнах се мило и казах:
— Дрехата ти отива.
— Благодаря.
— Как мина пътуването? — попитах аз.
— По-добре от твоето. Ще видиш на връщане. Частен реактивен самолет, удобни кресла, добре зареден бюфет. — Тя се усмихна и добави: — Вмъкнах тайно на борда шест бири „Молсън“. За теб.
Замълчах.
— В хладилника са — продължи тя. — Приятно студени. Мисли си за мен, когато ги пиеш.
— В момента си мисля дали да не те удуша.
— Видя ли? Нямаш капка признателност.
— Престани.
— А ти как пътува?
— Ядох армейска дажба с пясък, а шофьорът през цялото време си подсвиркваше кънтри. Мразя кънтри.
— Можеше да налетиш и на рапър.
— Хей… права си. Пътувах чудесно.
— Няколко пъти съм влизала по шосе 8. Първия път и на мен не ми допадна шумът. Стреляха по нас. Спомням си, че пътувахме не четиринайсет часа, а цели двайсет и три дни.
Знаех какво прави — напомняше ми, че е войник и ветеран, закален в битки.
— Ще ми е трудно да пазя дори себе си — казах аз.
— Сега на мъжкар ли се правиш?
— Дай да не подхващаме тая тема, Биан.
Но тя вече я беше подхванала и отговори:
— Ти си… Добре де, може да си вършил някога тия неща и може би си мислиш, че тук не е място за жена. Но времената се промениха. Събуди се.