Той се усмихна и подхвърли:
— Мисля, че вие ще си имате по-сериозни проблеми.
— Не и ако един от нас оцелее. Разбираш ли какво казвам?
Спогледахме се.
— Мисля, че да — отвърна той.
— Второ. Проникването и нападението са ваша работа. Ние с майор Тран няма да се месим. Но щом обектът бъде пленен, щом започнем изтеглянето, правилата се променят. Твоите съвети ще бъдат добре дошли, но командването поемам аз и ще се подчиняваш на заповедите.
— Ако не са глупави или самоубийствени.
— Няма да бъдат.
Той ме огледа, без да крие съмнението си, после каза:
— Друго?
— С майора ще се движим заедно през цялото време. Кой ще ни вози?
— Аз. Сега ще трябва да дам последни инструкции за сборни пунктове, ако се разделим, какво да правим с ранените и тъй нататък. С вас ще си поговорим в колата.
И тъй, основните правила бяха изяснени. Файндър започна да инструктира екипа по радиото и всички се разбягаха по колите. Погледнах часовника. Беше един и половина.
След още трийсет минути акцията започваше и при евентуален провал щях да си тръгна в запечатан ковчег.
Биан стисна ръката ми и прошепна:
— Благодаря.
Смит ни подаде бронежилетки, карабини с по шест пълнителя, фенерчета, аптечки и очила за нощно виждане. Свалихме абаите, надянахме жилетките, закачихме аптечките на коланите си, натъпкахме джобовете на панталоните с боеприпаси и пак се облякохме.
— Ами ако нашият човек не е там? — подхвърлих аз.
— Бъди оптимист — рече Биан.
— Точно това се опитвам.
21
Колата беше червена тойота корола и ние с Биан седяхме плътно един до друг на тясната задна седалка. Отпред бяха Файндър и мускулестият Тед.
Неопитните войници и неопитните момичета реагират еднакво преди първото си бойно кръщение. Войникът изпитва естествен пристъп на страх и съответен прилив на адреналин, което го тласка към хлапашки демонстрации на мъжественост, разправяне на тъпи вицове и пресилен смях. Момичето обикновено задава нелепи въпроси от рода на „Ти наистина ли ме обичаш?“. В колата явно нямаше новаци, затова се разминахме без тъпи вицове, но тревогата и напрежението тегнеха като гъста мъгла.
Сега по пътя нямаше движение и Файндър караше с изключени фарове, използвайки очилата за нощно виждане. Пътят беше почти съвсем прав и той караше бързо и уверено; от това пътуването ставаше крайно неприятно заради безбройните дупки.
След още десет минути той започна да намалява скоростта. Право отпред грейнаха четири прожектора и осветиха колата ни. Файндър спря и остана да седи неподвижно.
Забелязах, че на трийсет метра пред нас две бронирани коли преграждат пътя. Нервен глас извика на английски:
— Шофьор… излез от колата веднага. Вдигни ръце и се отдръпни.
Биан ми прошепна:
— Нощна блокада. Нервни са. Не смей да дишаш.
Не помръднах, но все пак си позволих да дишам.
Файндър дръпна ръчната спирачка, завъртя се и ни каза:
— Морски пехотинци. Оставете на мен.
Той отвори вратата, излезе и трескаво размаха ръце над главата си.
Гласът пак извика:
— Говориш ли английски?
— Ама че тъп въпрос, по дяволите — отвърна Файндър. — Иначе щях ли да се подчиня на заповедите? Казвам се Файндър. Доведи капитан Юкнис.
Не беше като във филмите за Втората световна война, където морският пехотинец пита: „Кой спечели световното по бейзбол през четирийсет и втора?“ а японецът се издава с невежеството си и става на дреб. Без официални пароли обаче човек трябва да импровизира, а малко простащина в разговорите е не по-лош американски символ от ябълковия пай. След дълго мълчание гласът отговори:
— Той спи.
— Дявол да те вземе, момче, събуди го. Кажи му, че Файндър е тук.
Чух как младежки гласове обсъждат дали да будят капитана заради нас. Изглежда, си имахме работа с част от рота на морската пехота — около сто и осемдесет късо подстригани юначаги, — а в такива части капитанът е върховен авторитет. Може и да не командва Всевишния, но каже ли нещо, Господ има едно наум.
След малко Файндър се провикна:
— За бога, няма ли да побързате? Събудете го, че ще ви скъсам задниците.
Не след дълго през лъчите на прожекторите към нас се зададе висок и мършав мъж. Когато се приближи, различих каската и бойната униформа на морски пехотинец, после го чух как изруга Файндър:
— Да те вземат мътните, Ерик, за пръв път имам мокри сънища, откакто съм тук. Вдигнал съм го колкото Еверест. Дано да не си ме събудил за някоя глупост.
— Колкото Еверест ли? Бяло момче като теб? Дрън-дрън. — Файндър се разсмя. — Хей, дано оная в съня да е била жена ти.
— Много ясно. — Онзи отсреща също се разсмя. — И двете й сестри. Особено онази, едрогърдестата Елизабет.