— Свине — прошепна Биан.
— Глупости. Момчешки приказки.
Някой ме ощипа по ребрата.
Файндър обясни на капитан Юкнис:
— Тази нощ имаме работа. Връщаме се някъде между четири и пет. Ще съм ти благодарен, ако предупредиш момчетата си.
Вместо отговор капитан Юкнис викна към бронираните коли:
— Сержант Гойнс, бъди така любезен да изгасиш тия проклети прожектори, преди някой снайпер да ме направи на решето.
Светлините изгаснаха. Капитан Юкнис пристъпи до колата и се наведе. Видях го как ни оглежда през стъклото. После каза на Файндър:
— Кои са иракчанките?
— Не ти трябва да знаеш.
Капитанът носеше фенерче. Насочи лъча към лицата ни, вгледа се внимателно и подхвърли на Файндър:
— Тая отляво си я бива. Другата… олеле, отиде ми Еверестът.
Двамата се разсмяха.
Прошепнах на Биан:
— Права беше. Свине.
Този път тя се разсмя.
Юкнис се завъртя към Файндър.
— За тази нощ… струва си да размислиш.
— Няма начин. Акцията не може да се отмени. Нито дори да се отложи.
— Струва си да размислиш, Ерик. Повярвай ми.
Това звучеше като зловещо, макар и мъгляво, предупреждение и Файндър наистина се замисли.
— Дай ми поне някаква идея за какво става дума.
— Не мога да говоря, разбираш ли? И без това вече…
— Поне дай някакъв час, Крие.
— Рано.
— Колко рано? Помогни ми мъничко.
Подбирайки внимателно думите, Юкнис отговори:
— Не си го чул от мен. Разбра ли? Около четири сутринта не е желателно да бъдеш във Фалуджа. — След кратко мълчание той добави: — А в три и половина не се и опитвай да излезеш от там. Схващаш ли? — Ново мълчание. — Работата ще е голяма.
Файндър се озърна към нас, после каза:
— Остави ни за малко насаме. Ако обичаш.
Капитан Юкнис отстъпи няколко крачки назад. Биан свали стъклото откъм нейната страна. Файндър пъхна глава през прозореца и тихо попита:
— Разбрахте ли какво каза?
— Ясно е — уверих го аз. — Атака. Артилерийският преграден огън ще започне около три и половина.
— Да. А към три целият град ще бъде обкръжен и изолиран. Моите момчета през целия ден докладваха за засилено придвижване на военни части. Сега знаем причината, нали? Морските пехотинци са адски ядосани от онова, дето се случи с четиримата предприемачи преди няколко месеца. Аз ги познавах. Бяха добри момчета. Наистина гадно постъпиха с тях и сега е време да си платят.
Погледнах Биан. Тя заяви без колебание:
— Но не преди три и половина. Остават ни деветдесет минути. Предостатъчно време.
Файндър я погледна и навярно се питаше дали не й е омръзнал животът. Замисли се, после каза:
— Рискът току-що скочи до тавана. Затова ще ви попитам: защо държите да го направите?
Защото сме малоумни, помислих си аз. Но на глас казах:
— Не можем да си позволим да изтървем човека.
— Толкова ли е важен?
— Щом питаш — да.
Той продължаваше да я гледа.
— Ние сме частници. Но освен това сме американци, ветерани и вярваме в онова, което вършим. — Файндър приведе лице съвсем близо до нейното. — Ще попитам още веднъж и се надявам да чуя истината. Толкова ли е важен този тип?
— Дори не можеш да си представиш.
Той погледна към мен. Кимнах.
— Добре. Точно в три се изтегляме, независимо дали сме го хванали или не. Това не подлежи на обсъждане. Разбрано? Ако искате да останете, ваша си работа.
Той се завъртя, отиде до капитан Юкнис и двамата заговориха шепнешком. Вероятно му обясняваше какви идиоти сме, което напълно съвпадаше с моето мнение.
След малко Файндър скочи в колата, без да ни каже нито дума. Честно казано, искахме от него повече, отколкото бяхме се договорили — или по-точно повече, отколкото знаех, когато се договаряхме. Човек си пати от добрината.
Файндър надяна очилата за нощно виждане и натисна газта. Докато караше, той уведоми хората си по радиото за новия развой на събитията. Чувах само едната страна на разговора, но не изглеждаше да има възражения. После ни уведоми:
— На три минути зад нас се движат още две коли. Юкнис обеща да ги пропусне без задръжки.
Десет минути по-късно различих в лунните лъчи очертанията на град — вероятно Фалуджа. Погледнах часовника си беше точно два — и напомних на Биан:
— В три се изтегляме и ние. Това е заповед, майор Тран.
Тя ме потупа по ръката. Мил жест, но не беше отговор.
От инструктажа на Ерик си спомнях, че навлизаме в града откъм западната страна, отбелязана на картите като индустриален квартал. И наистина скоро попаднахме в лабиринт от тесни улички между грамадни складове и изоставени фабрики. Градът изглеждаше запустял и призрачен, но външността често лъже, както бе в случая; според разузнавателните преценки по тия улици живееха между пет и десет хиляди въоръжени същества — най-голямото сборище на терористи в света. Пълният мрак засилваше зловещото усещане; уличните лампи не светеха, само тук-там потрепваше бледо сияние от свещ или огън. От справките на ЦРУ си спомнях, че електроснабдяването и канализацията отдавна са извън строя.