Е, след няколко часа щяха да получат безплатно осветление с любезното съдействие на американската морска пехота и артилерия. Техническото название на подобна стрелба е непряк огън, защото мините и снарядите описват дъга из въздуха за разлика от обикновения куршум, който лети по права от точка А до точка Б. Артилеристите всъщност не могат да наблюдават целите си; те безпристрастно завъртат няколко колелца, за да нагласят ъгъла и посоката на оръдието, после стрелят.
Резултатът също е безпристрастен и неморален: един 155-милиметров снаряд убива всичко живо в радиус от почти сто метра и няма значение дали в кръга са попаднали вражески войници или невинни бебета… или пък лековерни тъпаци, изпълняващи заповед на шефовете си от ЦРУ.
Ерик се завъртя на седалката и ни предупреди:
— Една минута до точката на слизане.
Зачудих се дали Филис е знаела за насрочената атака, преди да ни прати тук. Никога не се знае какво знае, това е част от нейния чар и тръпката да работиш с нея. За няколко секунди се отдадох на приятното видение как я стискам за гушата, а тя задъхано моли за прошка и…
— Шон — изтръгна ме от унеса гласът на Биан. — Казах, че е време да си сложиш прибора.
— О…
Надянах очилата за нощно виждане и светът се оцвети в различни оттенъци на зеленото. Погледнах Биан, която също бе сложила своите. Като се прибавят фереджето и торбестата абая, наистина изглеждаше много зловещо. Вероятно и аз, защото тя каза:
— Не сме ли се срещали в някой филм на ужасите?
Разсмях се.
— Аз съм чудовището от Черната лагуна. Ти си от „Война на световете“.
Ерик се обърна и рече:
— Ще ме побъркате от страх. Сложете пълнители, но не зареждайте куршум в цевта. И помнете: не сваляйте предпазителя.
Той рязко зави наляво в дълъг проход между два големи склада, изключи двигателя и каза:
— Да тръгваме.
Ние с Биан го последвахме обратно към улицата, където за щастие не се мяркаше жива душа. Тед остана при колата и аз осъзнах, че задачата му е да опази транспорта за измъкване, което подсказваше колко грижливо е изпипан планът.
Ускорихме крачка. Ерик, изглежда, знаеше къде отива. Дано, защото аз нямах ни най-малка представа. Бях проучил картите на града, но нощем всичко изглежда различно, а бунтовниците бяха свалили уличните табели — знак, че очакваха идването на морските пехотинци и не желаеха да им облекчат работата.
Изминахме тичешком около четиристотин метра, което никак не беше лесно с дългата черна дреха, в която непрекъснато се препъвах. Как ли оцеляват жените? Улиците бяха пусти, но имах странното чувство, че ни наблюдават. Всъщност дори бях сигурен, че някой ни наблюдава. Но кой?
Ерик изведнъж свърна рязко към входа на голям двуетажен склад. Идвахме откъм задната страна на сградата и Ерик вече ни беше казал, че предната фасада е срещу обекта на акцията. Влязохме през огромна товарна врата, тичешком прекосихме мрачното кънтящо пространство, после по тясна метална стълбичка се изкачихме на втория етаж.
Огледах наоколо с очилата за нощно виждане и забелязах два зелени човешки силуета да се задават откъм прозореца в дъното.
— Моите момчета — каза Ерик. — Спокойно.
Двамата се приближиха и Ерик им каза кои сме, после ни ги представи като Джак и Лари.
Всички шепнехме, което беше напълно излишно. Но съм забелязал, че в такива моменти всички снишават глас с две-три октави. Дори и най-печените.
Разменихме любезности, после Лари каза:
— Последвайте ме.
Отправихме се към избития прозорец, откъдето се виждаше безпрепятствено улицата под нас и отсрещната сграда. На пода до прозореца забелязах купчинка смачкани обвивки от бонбони, шест празни тенекиени кутийки и остатъци от храна. Вероятно това бяха наблюдателите, за които спомена Карл, и по всичко личеше, че са били тук през целия ден, може би и предната нощ и сега страдат от повишено ниво на кръвната захар.
Изглежда, старшият в групата беше Лари. Той посочи през прозореца и каза на Ерик.
— Ето там. Това е обектът.
Всички се вгледахме в двуетажния правоъгълен склад на ъгъла. Беше обърнат към нас с тясната си страна, а широката гледаше към пресечката.