Лари продължи:
— Една гадина на покрива… — ръката му леко помръдна наляво — … ето там. Видяхте ли? А, още един дръвник се крие в предния вход. Нямаше да го усетим, нали? Само че дръвникът от време на време излиза навън да запали цигара. — Той се изкиска. — Пушенето наистина е вредно за здравето. Аз ще го поема.
Ерик внимателно огледа цялата сграда, после заговори в микрофона:
— Обектът е двуетажна постройка. Стандартна конструкция. Измазани стени от бетонни блокчета, вероятно стоманен вътрешен скелет…
И тъй нататък. Владееше удивително много архитектурни термини и аз се запитах дали не е бил строител, преди да стане унищожител. Накрая Ерик се обърна към Лари и попита:
— Други входове?
— Да… нормална врата от другия край. Дони може да очисти всеки, който изскочи от там.
— Добре. — Ерик отново заговори по микрофона: — От другата страна има изход… врата. Ти я поемаш, Дони. Излезе ли някой, стреляй в краката. — След малко Ерик инструктира бившия ми шофьор Карл: — Точно на изток от обекта има триетажна сграда. Качи се най-отгоре. Като подам сигнал, елиминирай пазача на покрива. Повтори. — Той се вслуша и продължи: — Аха… Започваме след две минути. Сверете си часовниците. Сега е два и петнайсет.
Озърна се към нас с Биан и сякаш чак сега си припомни, че не сме от екипа; без заповед не можех да предприема нищо.
Нюйоркчанинът Лари домъкна от сенките един триножник, който не бях видял досега. Оказа се стойка за снайперска пушка — някакъв непознат за мен европейски модел с дървен приклад, заглушител и нощен мерник. Тия момчета разполагаха с най-модерните играчки. Някой здравата бъркаше в джоба на Управлението.
Ерик погледна часовника си и каза на Джак:
— Време е. — Обърна се към Лари и добави: — Не изпускай от очи тия двамата, докато не ти дам сигнал.
Лари кимна. Ерик и Джак изчезнаха надолу по стълбичката.
Лари се обърна към нас и попита:
— Искате ли да гледате?
Искахме, затова предпазливо се приближихме до прозореца, а Лари се приведе над оръжието си и завъртя някаква настройка, вероятно яркостта на нощния мерник.
След малко по улицата се зададе сребриста кола с четири врати. Караше съвсем бавно, с не повече от двайсет километра в час. Спря точно пред входа и отвътре излезе мъж, който огледа околностите, без да бърза. Стъклата на колата бяха затъмнени, тъй че не се виждаше дали има и други пътници.
Продължавайки да върти настройката, Лари прошепна:
— Томи Барзани. Той е американец от кюрдски произход и говори местния диалект. Затова винаги му пробутват най-гадната работа.
Човекът приличаше на арабин и беше облечен по иракската мода — с кафяв панталон и тъмна риза с разкопчана яка; в дясната си ръка държеше автомат АК–47. Спокойно пристъпи към вратата, почука и викна нещо на арабски.
Биан преведе:
— Казва, че носи важно съобщение и моли да отворят вратата.
Надничайки през нощния мерник, Лари обясни:
— Още преди няколко месеца бунтовниците престанаха да използват клетъчни телефони и радиостанции. Знаят, че подслушваме, проследяваме източника и насочваме към него ракети. Сега се върнаха към старите методи. Вести чрез пратеник.
Той си пое дълбоко дъх и спря да диша.
След кратко изчакване вратата се отвори и някой подаде глава. Чух как пушката на Лари тихо изпука и главата избухна, после тялото, свързано с тази глава, се катурна навън, право в ръцете на Томи Барзани.
Почти незабавно от колата изскочиха двама мъже, единият с картечен пистолет, другият с полицейски таран за разбиване на врати. Сграбчиха тялото за краката, метнаха го в сградата и нахълтаха вътре.
Лари посочи с пръст слушалката си и каза:
— Току-що получих потвърждение от Карл. Пазачът на покрива е извън строя.
Божичко — тия момчета наистина си ги биваше.
След миг видях как два тъмни силуета, Ерик и Джак, пресякоха светкавично улицата и изчезнаха във вече неохранявания вход.
— Какво правят? — попита Биан.
— Първата група би трябвало да разчисти партера — обясних аз. — Ерик и Джак отиват горе и почват да претърсват стаите. — Обърнах се към Лари. — Нали?
— Да… в общи линии. Но вероятно преди малко застрелях единствения гад на партера. Сигурно вече и петимата са горе.
— В нюйоркската полиция ли те научиха да стреляш така? — попитах аз.
— Не те, а аз ги учех. Бях инструктор по стрелба. Десет години.
— Кой вятър те довя чак дотук?
Лари ни погледна, после отговори бавно и съвсем простичко:
— Те ми прецакаха града. Сега аз прецаквам техните.
Интересен мироглед. Интересен човек.
Той притисна с шепа ухото си.