— Какво? Да, да… добре. — Погледна ме. — Ерик каза да отидете там веднага. Аз оставам тук да прикривам района.
След минута двамата с Биан пресякохме улицата и стигнахме до входа на склада. Спряхме и притиснахме гърбове от двете страни на вратата. Прошепнах на Биан:
— Свали предпазителя.
— Ерик каза…
— Не ми пука.
— Вярно.
— Прикривай ме. — Биан приклекна с насочено оръжие и аз обявих: — Влизам.
Нахълтах вътре, търкулнах се, надигнах се на коляно и огледах партера през очилата за нощно виждане. Видях масивните очертания на металообработващи машини, значи не беше склад, а фабрика, най-вероятно за сглобяване на автомобили. Забелязах и трийсет-четирийсет снаряда едър калибър, грижливо подредени един до друг. Обикновено такива елементи не влизат в конструкцията на автомобила, освен ако не е предвиден за еднократно пътуване.
Продължих да се оглеждам. Теоретично партерът трябваше вече да е проверен от хората на Ерик и да се смята за безопасен. Но съм виждал как хора влизат в „прочистени“ стаи, а после ги изнасят на носилка.
Не забелязах нищо освен машините, снарядите и един окървавен труп с половин глава. Пристъпих към подножието на стълбището и прошепнах на Биан:
— Чисто е.
С два скока се озова зад мен и тръгнахме предпазливо по стъпалата, насочвайки оръжията нагоре.
Нечий глас подвикна от горния етаж:
— Ти си Дръмънд, нали?
Усетих, че съм под прицел.
Изкушавах се да изкрещя „Аллах акбар“, но идеята не беше добра, а и едва ли щеше да разсмее някого. Вместо това попитах:
— Къде е Ерик?
— Последвайте ме.
Изкачихме се, завихме наляво и бързо закрачихме по тесен сумрачен коридор с по четири-пет врати от двете страни. Всички бяха отворени, а някои и разбити на трески, вероятно с тарана, който носеше единият от екипа. В края на коридора имаше канцелария и ние влязохме вътре.
Небрежно-съсредоточен, Ерик седеше на едно бюро и клатеше крака. Зад него двама от хората му се целеха с картечни пистолети в шестима араби, изправени до стената.
Ако се съдеше по състоянието на облеклото им, пленниците бяха изненадани в леглата. Единият беше съвсем гол, другият само по гащи — боксерки на червени рози, — а останалите четирима бяха с панталони и тениски. Нито един не носеше обувки и аз подозирах, че едва ли е съвпадение. Най-вероятно хората на Ерик ги бяха събули, за да затруднят евентуален опит за бягство.
Свалих фереджето и очилата за нощно виждане и извадих фенерче от джоба си.
Без видимо съжаление Ерик ни осведоми:
— Освен двамата външни пазачи се наложи да убием още един. Успя да се добере до оръжието си и… така стана… — След кратко мълчание той направи лаконичен обзор на положението. — Ако ви интересува, всички имаха оръжие в стаите си. Сега може и да изглеждат кротки, но определено не са ангели. Освен това прибрахме два лаптопа. Реших, че може да ви заинтересуват.
— Добра идея.
Той посочи към ъгъла на стаята, където лежеше труп с грижливо скръстени на гърдите ръце. Показалците бяха събрани на кръст. Някой имаше чувство за хумор.
Пристъпих по-близо и огледах трупа. В центъра на челото имаше малка дупка, а под тила се разливаше локвичка кръв. Ерик обясни:
— Беше настанен с онзи там.
И той посочи един по-възрастен мъж в края на редицата пленници.
Очите на мъртвеца бяха изцъклени и безметежни, сякаш искаше да покаже, че вече си няма никаква грижа на този свят. Ние обаче щяхме да имаме много сериозен проблем, ако това се окажеше Бин Паша.
Попитах Ерик:
— Сигурен ли си, че никой не е избягал през другия изход?
— Това са всичките.
Тръгнах покрай редицата от шестима пленници, като пред всекиго спирах и насочвах лъча на фенерчето към лицето му. Реакцията на току-що заловен пленник може да е много показателна. Тия шестимата навярно си бяха легнали с чувството за пълна безопасност в един град, населен с техни събратя, а сетне изведнъж ги събудиха някакви странни американци, насочващи оръжия към лицата им.
Редно бе да последват мигове на объркване, страх и недоумение. Или поне така се надявах, защото по правило именно през този кратък период е най-вероятно пленниците да проговорят, да разкрият ценни сведения или да предприемат някакъв невероятно отчаян, дори глупав ход.
И наистина четири от лицата разкриваха тъкмо такива чувства. Страх, тревога, объркване и дори безнадеждност.
Не беше обаче така с предпоследния — по-широкоплещест и мускулест, висок около метър и осемдесет и пет, с широко лице, което ме гледаше с гняв и презрение. Мислено го нарекох Костеливия орех. Освен това в очите му зърнах фанатичен блясък, което винаги е лош знак. Трябваше да го държим под око.