Последният в редицата изглеждаше по-стар от другите, които бяха на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Имаше дълго и тясно лице. Задържах лъча върху него и забелязах, че е прорязано от белези, а едното око е млечнобяло. Иначе лицето бе доста красиво, но белезите и слабата светлина му придаваха зловещ вид. От пръв поглед се виждаше, че насилието не му е чуждо.
Той ми се хилеше по същия начин, както млада красавица се усмихва на полицая, който я е спрял за превишена скорост, уверена, че е по-умна и по-лукава, а ако всичко друго се провали, ще уреди проблема с размера на бюста си. Огледах лицето му, той също огледа моето с мрачно безразличие. Нарекох го Хладнокръвния и си помислих, че трябва и него да държим под око.
Но тези хора не бяха обучени войници и нямаха нито правила за поведение в подобни ситуации, нито поне що-годе ясна представа как да се държат. Ако имахме късмет, бяхме попаднали на Бин Паша и неговите телохранители, ако не — пред нас стояха шестима атентатори самоубийци, които не даваха пет пари дали ще живеят, или ще умрат; интересуваше ги само дали ние ще живеем, или ще умрем.
Докато вървях покрай редицата, Биан надничаше иззад рамото ми и също проучваше лицата на пленниците. Имах чувството, че се опитва да определи по поведението им кой ще се пречупи най-лесно, което в подобна ситуация е извънредно важно. Обърнах се към Ерик.
— Отведи хората си да изчакат долу.
— Знаеш, че не можем да измъкнем от тук шестима пленници — изтъкна той.
— А колко?
— Един.
Погледнах го втренчено.
— Двама — каза той. — Не повече.
При всеки разпит е полезно да настроиш затворниците един срещу друг. Добре, нека да бъдат двама.
Ерик посочи с пръст часовника си.
— Десет минути. Дано имаш някаква магия за откриване на нужния тип.
— А ти прахосваш безценно време.
— И… още нещо — добави той. — Претърсихме ги. Но ще е по-добре да ги държите на мушка, освен ако предпочитате да им сложим белезници.
Биан поклати глава. Не знаех защо и не бях много съгласен, но сега не бе нито времето, нито мястото за спорове. Пленниците винаги търсят слабост или разногласия сред похитителите си, а не исках да насърчавам подобни нелепи заблуди.
Освен това за разпита отговаряше тя, а както ме бе уверявала неведнъж, имаше значителен опит в това отношение. С известно закъснение осъзнах, че съм пропуснал да питам дали предишните й разпити са били успешни.
Както и да е, шестимата пленници следяха разговора ни с повишено внимание, прехвърляйки погледи от лице на лице. Стандартно поведение.
Сигурен бях, че в момента из главите им се въртят три въпроса: Първо, кои са тези тайнствени хора, които изникват посред нощ, облечени като араби, и ни заплашват с оръжие? Второ, защо се захванаха точно с нас? И, трето, след като не носят американски военни униформи, по какви правила играят, ако изобщо имат някакви правила?
Ерик и неговите хора напуснаха канцеларията и вратата се затвори зад тях. Биан се обърна към мен, посочи няколко свещи и нареди:
— Запали ги. Веднага.
Гласът й звучеше властно, дори грубо, но знаех, че това не е предназначено за мен; в момента тя разиграваше театър за шестимата до стената.
Веднага си пролича колко неприятно се изненадаха, че чуват женски глас — и то глас на жена, която ги е хванала колективно за топките. Не бяха свикнали с изпитанията, на които са подложени американските мъже.
Запалих свещите. Биан свали фереджето, после торбестата рокля и разтръска коса. Както е казал един знаменит англичанин, розата си остава роза независимо от името, а красивата жена е очарователна дори когато насочва към главата ти заредено оръжие. Може би дори най-много точно тогава.
Сега и шестимата се бяха вторачили в Биан. Двама пригладиха косата си и изпънаха рамене, а голият незабавно закри слабините си с длани. При дадената ситуация благоприличието бе най-малкият им проблем, но хората реагират странно в моменти на върховно напрежение.
Биан застана точно пред средата на групата, разкрачи нозе, сложи ръце на кръста си, изпъчи се и вирна брадичка. Тази внезапна метаморфоза от кротка жена към садистична повелителка бе малко театрална, но и много убедителна — дори аз се сепнах за миг. Но както всички останали форми на социално взаимодействие, успешният разпит трябва да взима предвид местните обичаи, вярвания и общи страхове. Очевидно Биан знаеше всичко това.
Пред нас имаше шестима арабски мъже, израсли в едно общество, където жените са низши създания, забулени под фереджета и буквално нямащи право на глас. А сега не стига че бяха позорно пленени, но отгоре на всичко някаква американка — гнусна неверница — щеше да води разпита. Биан разбираше срама и объркването им и сега вдигаше градуса на унижението.